Р. Салваторе - Сребърни реки

— Къде са? — не се стърпя накрая Бруенор.

Брадвата му нервно подскачаше и издаваше притеснението му — нещо необичайно за каленото в десетки битки джудже.

— Да! — съгласи се и Риджис, чиято тревога граничеше с паника. — Защо не идват?

— Имайте търпение и се радвайте, че още не са дошли — отвърна Дризт. — Колкото повече напредне нощта преди да е почнала битката, толкова по-голяма надежда имаме да дочакаме утрото. Може би още не са ни открили.

— Мен ако питаш, сега точно се събират, та да ни връхлетят с цялата си мощ — мрачно рече Бруенор.

— Още по-добре! — обади се Уолфгар, който се бе разположил удобно и се взираше в мрака. — Така огънят ще вкуси още повече от гнусната им кръв!

Дризт не пропусна да забележи успокоителният ефект, който думите на варварина оказаха върху Риджис и Бруенор. Брадвата на джуджето спря нервния си танц и спокойно легна до Бруенор, готова да нанесе удар, щом се появеше първото чудовище. Дори и Риджис, който се биеше, само когато нямаше друг изход, извади малкия си боздуган със заплашителна гримаса и го стисна така, че кокалчетата на пръстите му побеляха.

Мина още един безкраен час.

Чакането ни най-малко не намали бдителността им. И четиримата знаеха, че опасността е съвсем наблизо — от мъглата и мрака около тях се носеше все по-силна смрад.

— Запали факлите! — обърна се Дризт към Риджис.

— Та да докараме всички чудовища право тук! — възпротиви се Бруенор.

— Те вече са тук — отвърна елфът и посочи към ръба на възвишението, макар че приятелите му не можеха да видят онова, което острото му зрение вече съзираше — цяла орда приближаващи тролове. — Факлите могат да ги отблъснат за малко и да ни дадат още мъничко време.

Още докато говореше, първият трол се заизкачва към върха на възвишението. Бруенор и Уолфгар го изчакаха да се приближи и скочиха като един. Секирата и магическият чук затанцуваха във въздуха, нанасяйки удар след удар. Миг по-късно чудовището се строполи на земята.

Риджис вече бе запалил факлите и сега хвърли една на Уолфгар. Гърчещото се тяло на падналия трол избухна в пламъци. По това време още две чудовища бяха достигнали подножието на хълма и сега побягнаха назад при вида на омразния огън.

— Издадохме се прекалено рано! — изстена Бруенор. — Сега, като видяха факлите, няма да хванем нищо.

— Ако факлите успеят да ги задържат далеч от нас, значи огънят е изпълнил задачата си — отвърна Дризт, макар да знаеше, че надали ще се отърват толкова леко.

Изведнъж, сякаш блатата изплюха цялата си отрова срещу тях, огромна орда тролове обгради цялото възвишение. Прокрадваха се предпазливо, разтревожени от мисълта, че там горе има огън. Ала тласкани от изгарящо желание, което бе по-силно от страха им, те продължаваха напред.

— Почакайте — прошепна Дризт, усетил нетърпеливото безпокойство на приятелите се. — Не бива да преминат браздата, но нека оставим колкото се може повече от тях да навлязат в обсега на огъня.

Уолфгар се втурна към края на браздата, заплашително размахал една факла.

Бруенор извади двете си последни бутилки с мазнина, запушени с намазнени парцали, и по лицето му плъзна опасна усмивка.

— Доста зеленичко ми се струва наоколо — смигна той на Дризт, — та не знам дали огънят няма да има нужда от малко помощ.

Земята около възвишението вече гъмжеше от настървени тролове, редиците им непрекъснато набъбваха.

Дризт пръв пристъпи към действие. Стиснал една факла, той се затича към купчините с подпалки, които бяха приготвили, и ги запали. Уолфгар и Риджис го последваха и скоро между тях и прииждащите чудовища запламтяха десетки огньове. Бруенор с всички сили запрати факлата си към редиците на троловете, после запокити и двете бутилки натам, където редиците на чудовищата бяха най-гъсти.

Огромни огнени езици се извиха в нощното небе. Отвъд малкия кръг светлина, който хвърлиха наоколо, земята потъна в още по-плътен мрак. Троловете бяха прекалено много, за да могат просто да се обърнат и да побегнат и огънят сякаш също го знаеше.

Когато някое от чудовищата пламнеше, обезумелият му танц бързо разпръскваше искри и върху другарите му.

Навсякъде из обширните тресавища обитателите на Вечните блата се спираха, смаяни от огромния огнен стълб, който се издигаше все по-високо в небето. Вятърът подхвана писъците на умиращите тролове и ги разнесе на десетки мили.

Четиримата приятели се сгушиха на върха на възвишението, колкото се може по-далеч от убийствената горещина. Известно време тролската плът подхранваше танца на пламъците, после огънят започна да гасне, напластявайки тежка смрад във въздуха. Още едно опожарено парче земя, осеяно с тролски трупове, остана да се чернее във Вечните блата.