Р. Салваторе - Сребърни реки

И тогава Бруенор се строполи на земята, ударен в тила от един трол, който се бе приближил до тях, без никой да го усети.

На Дризт дори не му се наложи да взема съдбоносното решение — то отдавна бе взето. Без да се поколебае и за миг, той се обърна назад, здраво стиснал двата ятагана в ръце. Не би могъл да носи тежкото джудже, нямаше да успее да победи и прииждащите орди на троловете.

— Това е краят на нашата история, Бруенор Боен Чук! — провикна се той. — Подобаващ край… в бой!

Изуменият Уолфгар реагира съвсем несъзнателно. Воден не от разума, нито от чувствата си, а от инстинкта на човек, който отказва да се предаде, той се запрепъва към падналото джудже, което междувременно бе успяло да застане на четири крака, и го вдигна със свободната си ръка. Два от троловете попаднаха в капан.

Дризт До’Урден бе съвсем наблизо. Героичната постъпка на младия варварин вля у него нови сили, в лавандуловите очи отново затрептя опасен пламък, двата ятагана полетяха в смъртоносния си танц.

Двата трола се приближиха, готови да сграбчат безпомощната си жертва, ала ятаганите проблеснаха светкавично и чудовищата останаха без ръце, с които да хванат враговете си.

— Напред! — провикна се Дризт, прикривайки тила на Уолфгар.

Окуражителните му думи подтикваха варварина да продължава. Изтощението се свлече от плещите на елфа, отстъпвайки място на една сетна жажда за битка. Без да спира на едно място дори за миг, той тичаше насам-натам, сипейки предизвикателства към троловете.

При всяка болезнена крачка от гърдите на Уолфгар се откъсваше дълбок стон. Гореща пот се стичаше като поток от челото му и го заслепяваше, докато той, с последно усилие на волята, принуждаваше тялото си да продължава напред. Не мислеше колко още ще успее да издържи, борейки се с изтощението и нарамил тежкия си товар. Не мислеше за сигурната, ужасяваща смърт, която го дебнеше на всяка крачка и която навярно вече бе отрязала и пътя за отстъпление. Не мислеше за раздиращата болка в ранения си гръб, нито пък за новата пронизваща болка зад коляното. Единствената мисъл в главата му бе, че на всяка цена трябва да продължава да поставя единия си натежал крак пред другия… и пак, и пак, и пак.

Промушиха се през някакви храсталаци, преминаха през едно възвишение, заобиколиха друго. В сърцата им затрептяха едновременно надежда и отчаяние — пред тях се простираше дъбравата, която Риджис бе видял от върха на дървото, краят на Вечните блата. Ала между тях и гората стояха тролове, наредени в гъсти редици.

Смъртоносната прегръдка на Вечните блата не можеше да бъде разкъсана толкова лесно.

— Продължавай! — прошепна Дризт в ухото на приятеля си, сякаш се боеше, че Блатата могат да го чуят. — Остана ми още една карта.

Уолфгар ясно виждаше гъстите редици на троловете пред себе си, ала дори и в състоянието, в което се намираше сега, абсолютната му вяра в Дризт и в неговите решения, се оказа по-силна от здравия му разум. Премятайки Бруенор и Риджис така, че да му е по-удобно да ги носи, той приведе глава и сляпата ярост, която бушуваше в гърдите му, изтръгна силен рев от глъбините на самото му същество.

Само няколко крачки го деляха от чудовищата, които, предвкусвайки плячката, се бяха струпали на едно място, за да го спрат. Тогава Дризт изигра последната си карта.

От тялото на варварина изскочиха магически пламъци и го обвиха целия. Те не можеха да изгорят нито троловете, нито Уолфгар, ала гледката на обгърнатия от огромни пламъци исполин вся панически ужас в сърцата на иначе безстрашните чудовища.

Дризт бе изчислил времето, в което да направи магията, съвършено точно, давайки на чудовищата само един миг, в който да реагират на приближаването на страховития враг. Като вода пред порещ морските вълни нос на кораб се разделиха редиците на троловете и Уолфгар се втурна между тях, повлечен от устрема си така, че за малко не падна. Дризт го следваше по петите с меката си, елфическа стъпка.

Когато чудовищата най-сетне успяха да се прегрупират и да хукнат след бегълците, двамата приятели вече се изкачваха по последното възвишение на Вечните блата. След него омразните земи свършваха и започваше дъбравата — гора, която се намираше под бдителната закрила на лейди Алустриел и доблестните Сребърни рицари.

Дризт спря под клоните на първото дърво и се огледа за следи от преследване. Над блатата се виеха гъсти, сиви мъгли, сякаш скверната земя бе затръшнала тежка врата зад гърба им. Нито един трол не премина през нея.