Р. Салваторе - Сребърни реки

Бруенор изобщо не обърна внимание на съвета му — с тежки, решителни стъпки той вече се отдалечаваше по пътя, по който бяха дошли. Риджис сви рамене и го последва — той също бе предан на елфа.

— Може да лагерувате, където поискате, без да се боите от нищо — почти извинително рече стражът. — Сребърните рицари няма да ви закачат, нито ще оставят някое чудовище да се доближи до земите на Сребърния град.

Дризт кимна — болката, че отново го бяха отхвърлили, бе все така силна, ала също така разбираше, че злощастната случка не бе станала по вина на стража и че мъжът с нищо не можеше да промени нещата. Той се обърна и бавно последва приятелите си. Тревожните въпроси, за които бе избягвал да мисли през всички тези години, го заляха като вълна, от която не можеше да избяга.

Уолфгар обаче съвсем не беше толкова снизходителен.

— Постъпихте несправедливо с него — заяви той, когато Дризт се отдалечи. — Никога не е вдигал оръжието си срещу някой, който не го заслужава, и този свят — и моят, и вашият — би бил много по-ужасно място, ако го нямаше Дризт До’Урден!

Стражът гледаше встрани — нямаше какво да отговори на заслужените упреци.

— Не ще да е благороден онзи, който може да издава толкова несправедливи заповеди! — отсече младият варварин.

Часовоят му хвърли гневен поглед.

— Никой не може да оспорва мъдрите решения на нашата господарка! — отвърна той, а ръката му стисна дръжката на сабята.

Съчувстваше на пътешествениците и разбираше гнева им, ала нямаше да търпи някой да осъжда лейди Алустриел, обичната господарка на Сребърния град.

— Заповедите й са справедливи и мъдри и не е по силите на нас, обикновените хора, да ги разберем! — ядосано изръмжа той.

Уолфгар изобщо не се впечатли — нито от думите, нито от заплахата. Той просто се обърна и пое след приятелите си.

Бруенор нарочно реши да се установят на лагер едва на двеста-триста метра надолу по течението на Раувин, така че стражите да могат да ги виждат. Усетил бе неудобството на часовоя от това, че трябваше да затвори вратите на града пред лицата им и сега бе решен да го кара да се чувства виновен, колкото се може по-дълго.

— Сундабар ще ни покаже пътя — повтори той за кой ли път, след като хапнаха; навярно се опитваше да убеди колкото останалите, толкова и себе си, че провалът в Сребърния град няма да попречи на целта му. — А отвъд него се намира Адбарската цитадела. Ако изобщо има някой из целите Царства, който знае нещо за Митрал Хол, то туй ще да са крал Харбром и адбарските джуджета!

— Доста е далечко — обади се Риджис. — Лятото може и да свърши докато достигнем твърдината на крал Харбром.

— Към Сундабар! — упорито повтори Бруенор. — Ще идем и в Адбар, ако се наложи!

Двамата продължиха да обсъждат пътя още известно време, ала Уолфгар не се включи в разговора. Цялото му внимание бе насочено към елфа, който веднага след вечерята (която едва докосна) безмълвно се отдалечи от лагера и сега стоеше встрани от тях, отправил поглед към града над Раувинската река.

Най-сетне Бруенор и Риджис се приготвиха да си лягат. Все още бяха разгневени, но, спокойни, че най-сетне се намират на сигурно място, двамата позволиха на изтощението да ги завладее. Уолфгар застана до Дризт.

— Ще открием Митрал Хол — опита се да го успокои той, макар прекрасно да знаеше, че болката на приятеля му няма нищо общо с целта на тяхното пътешествие.

Дризт кимна, но не каза нищо.

— Боли те, задето те прогониха — продължи младият варварин. — Мислех, че вече си приел тази съдба. Защо този път бе различно?

Елфът все така мълчеше.

Уолфгар уважи желанието му да остане сам.

— Горе главата, Дризт До’Урден, благородни скиталецо и верни приятелю! — каза той и сложи ръка върху рамото му. — И знай, че онези, които те познават, са готови да дадат живота си за теб!

После се обърна и го остави насаме със себе си. Дризт не отвърна нищо, макар че думите на младежа и неговата загриженост бяха сгрели сърцето му. Двамата отдавна вече се разбираха и без думи и докато се връщаше в лагера, Уолфгар се надяваше единствено, че бе успял поне малко да облекчи болката на приятеля си.

Звездите изгряха, а Дризт все така стоеше край водите на Раувин. Не се бе чувствал толкова уязвим от времето на първите си дни, прекарани на повърхността, и сега разочарованието пробуди старите съмнения, които си мислеше, че е решил преди много години, още преди да напусне Мензоберанзан. Как би могъл да се надява, че някога ще може да води нормален живот в света на Светлите елфи! В Десетте града, където неведнъж се бе случвало престъпници и убийци да се издигнат в обществото и да се радват на уважение и власт, едва понасяха присъствието му. В Дългата седловина, където предразсъдъците отстъпваха пред огромното любопитство на магьосниците, го възприемаха като някакъв природен феномен, сякаш бе експонат, който трябва да бъде разчленен и изследван най-внимателно. И макар че хората там не му мислеха злото, те не изпитваха никаква съпричастност или съчувствие към него, за тях той бе просто нещо чудновато и необикновено, което предизвикваше любопитството им.