Р. Салваторе - Сребърни реки

— Тогава като че ли е по-добре, че ни прогониха.

Алустриел се изчерви от неудобство, макар че Дризт изобщо не бе искал думите му да прозвучат саркастично.

— Стражите ми съобщиха, че се каните да продължите към Сундабар — рече тя.

— Така е — отвърна елфът. — А ако се наложи, оттам ще поемем към Адбарската цитадела.

— Моят съвет е да не тръгвате натам. Всичко, което успях да открия в Подземието, както и онова, което помня от легендите за дните, когато среброто и скъпоценните камъни са се леели като река в Митрал Хол — всичко това ме кара да мисля, че Сребърните зали се намират на запад, а не на изток.

— Ала ние идваме от запад — учуди се Дризт. — И нашият път към онези, които знаят нещо за древните земи на джуджетата, ни води все на изток. Единствената надежда, която имаме след Сребърния град, са Шлем и Харбром… а земите и на двамата се намират на изток.

— Шлем може и да ви помогне — съгласи се Алустриел. — Но няма да може да научите много от крал Харбром и адбарските джуджета. Самите те се опитаха да открият Митрал Хол и то само преди няколко години. Минаха и през Сребърния град, докато следваха пътя си на запад. Така и не намериха древното царство на джуджетата и се завърнаха у дома си, убедени, че Сребърните зали отдавна са разрушени и сега лежат погребани в недрата на някоя планина без нищо, което да намеква за съществуването им. Мнозина дори мислеха, че домът на бруеноровите предци никога не е съществувал, сметнаха го за измислица на търговците от южните земи, съчинена, за да заблуди жителите на Севера.

— В думите ти няма много надежда — рече Дризт.

— Напротив — отвърна Алустриел. — На запад оттук, на по-малко от един ден път покрай водите на Раувин, се намира Твърдината на вестителите, древна крепост на мъдростта и познанието. Ако има някой, който би могъл да ви помогне, това е Старата нощ, вестителят, който живее там. Вече говорих с него и той се съгласи да ви приеме, въпреки че десетилетия наред не се е срещал с никого, освен с мен и неколцина мъдреци.

— Задължени сме ти — поклони се Дризт.

— Не хранете големи надежди — предупреди го Алустриел. — Съвсем за малко се появи Митрал Хол на света, само за да изчезне след миг. Едва три поколения джуджета са копали мините й, макар че едно тяхно поколение е все пак доста дълъг период от време. А и доста потайни са били майсторите от Сребърните зали, ако легендите са верни. Рядко са допускали те чужди хора в мините си; прекрасните творения на чуковете им напускали подземното царство в най-тъмните часове на нощта и минавали през много ръце, преди да се появят най-сетне пред очите на търговците.

— Добре трябва да са се защитавали от алчността на външния свят — отбеляза Дризт.

— Ала гибелта им дошла от самите мини — рече Алустриел. — Незнайно зло, което може би все още дебне там!

Дризт кимна.

— И въпреки това все още искаш да отидеш?

— Не се интересувам от богатствата, макар че, ако наистина са така прекрасни, както Бруенор ги описва, бих се радвал да видя красотата им. Ала желанието на Бруенор да открие земите на дедите си е огромно, това е неговото приключение и няма да бъда достоен да се нарека негов приятел, ако не направя всичко по силите си, за да му помогна.

— Надали някой би могъл да те нарече „недостоен“, Дризт До’Урден! — рече Алустриел.

После извади малка стъкленица от дрехите си и му я подаде:

— Вземи я.

— Какво е това?

— Отвара на спомена — обясни тя. — Дай я на джуджето, когато сметнеш, че търсенето ви наближава своя край. Ала внимавай! Отварата е много силна. Известно време Бруенор ще бъде не само в настоящето, но ще броди из спомените си за отдавна отминалите дни.

— А това — добави тя и извади една малка кесийка, — е за всички вас. Лекарство за рани и хляб, който влива нови сили във вените на морните пътешественици.

— Задължени сме ти — рече Дризт.

— Нищожна отплата са те, сравнени с жестоката несправедливост, която понесохте заради мен.

— Ала загрижеността на онази, която ни ги даде, сама по себе си е безценен дар — отвърна Дризт и се вгледа в очите й. — Ти ми даде нова надежда, Сребърна лейди, и ми припомни, че онези, които следват пътя на съвестта, рано или късно биват богато възнаградени… със съкровище, хилядократно по-прекрасно от дрънкулките, които често попадат в ръцете на онези, които най-малко ги заслужават.

— Така е — съгласи се Алустриел. — И още много такива съкровища те чакат занапред, благородни скиталецо! Ала нощта напредна, а ти се нуждаеш от почивка. Спи спокойно, тази нощ има кой да бди над вас. На добър час, Дризт До’Урден, и дано пътят ти те отведе там, накъдето си тръгнал!