Р. Салваторе - Сребърни реки

Ала в съзнанието на чудовището имаше една-едничка мисъл — да достигне целта си на всяка цена — и той не обърна никакво внимание на техните предупреждения.

— Спри! — за последен път се разнесе заповедническият глас на часовоя, преди Бок да измине последните метри, които ги деляха.

Чудовището нямаше чувства, затова и не изпита гняв, когато двамата стражи го нападнаха. Само че те бяха застанали на пътя му и без да се замисли, той замахна. Оръжията им се оказаха безполезни срещу страховитата мощ на огромните му ръце и двамата мъже полетяха във въздуха. Без да спира и за миг, чудовището продължи към реката и изчезна под буйните й води.

Пазачите на портата срещу реката видяха какво се случи с другарите им и вдигнаха тревога. Сребърните рицари затвориха огромните крила на портата и ги залостиха. После се обърнаха към реката и зачакаха появата на чудовището изпод водите й.

Бок продължаваше да върви право напред, газейки тинята, която покриваше дъното на реката. Дори могъщото течение не можеше да го отклони от пътя му. Рицарите, които пазеха портата, с изумление видяха как малко по-късно чудовището отново се показа на повърхността, точно пред крепостните стени, ала успяха да запазят самообладание и с мрачно изражение и голи оръжия в ръка, зачакаха приближаването му.

Портата бе малко встрани от пътя на Бок, но той се насочи право към стената, без да се отклонява дори на сантиметър.

Чудовището проби огромна дупка в нея и влезе в града.

В „Странноприемницата на опакия мъдрец“, която се намираше в центъра на Сребърния град, Ентрери нервно кръстосваше стаята си.

— Вече трябваше да са тук! — сопна се той на Сидни, която седеше на леглото и пристягаше ремъците, с които бе завързана Кати-Бри.

Преди младата магьосница да успее да отговори, в средата на стаята се появи огнено кълбо. Всъщност това не бяха истински пламъци, а само техен образ, отражение на огъня, който гореше в една друга част на Равнината. С последен мощен порив пламъците подскочиха високо във въздуха и се превърнаха в призрака на мъж, наметнат с червена мантия.

— Моркай! — ахна Сидни.

— Приемете моите почитания — отвърна духът. — Както и почитанията на Дендибар Шарения.

Ентрери се отдръпна в другия край на стаята, гледайки да стои колкото се може по-далеч от призрака. Здраво завързана, Кати-Бри не можеше да помръдне.

Само Сидни, която бе добре запозната с тънкостите на призоваващата магия и знаеше, че духът се намира под пълната власт на Дендибар, остана спокойна.

— Защо моят господар ти нареди да дойдеш тук? — безстрашно попита тя.

— Нося вести — отвърна Моркай. — Четиримата, които търсите, преди една седмица навлязоха във Вечните блата, на юг от Несме.

Сидни прехапа устни и зачака следващите думи на Червения, ала призракът млъкна и също зачака.

— И къде се намират сега? — Сидни бе нетърпелива.

По лицето на Моркай се разля усмивка.

— Два пъти вече ми задават същия въпрос, но нито веднъж не ме принудиха да му отговоря!

Пламъците отново се разгоряха и призракът на Червения изчезна.

— Вечните блата — обади си Ентрери. — Това обяснява закъснението им.

Сидни разсеяно кимна, ала умът й бе зает с други неща.

— Нито веднъж не ме принудиха — повтори тя прощалните думи на Моркай.

Тревожни въпроси не й даваха мира. Защо Дендибар бе изчакал цяла седмица, преди да изпрати Моркай при нея? И защо не бе успял да накара призрака да му разкрие къде се намира елфът сега? Сидни знаеше колко опасно бе призоваването на духове, знаеше и колко бързо изцежда то силите на призоваващия магьосник. Напоследък Дендибар трябва да бе викал духа на Моркай най-малко три пъти — веднъж, когато елфът и приятелите му влязоха в Лускан и поне два пъти, откакто тя и останалите бяха тръгнали на път. Нима Дендибар бе толкова обсебен от кристалния отломък, че бе забравил всякаква предпазливост? Сидни усещаше, че властта на господаря й над духа на Моркай бе отслабнала значително и можеше само да се надява, че занапред Дендибар ще бъде по-предпазлив, когато призовава призрака на Червения, поне докато не си възвърне силите.

— Могат да минат седмици преди да дойдат! — изплю се Ентрери. — Ако изобщо някога дойдат.

— Може и да си прав — съгласи се Сидни. — Кой знае дали не са срещнали смъртта си в блатата.

— И ако наистина са?

Младата жена не се поколеба дори за миг:

— Тогава ще ги последваме в блатата.

Изпитателният поглед на Ентрери я задържа няколко секунди във властта си.