Р. Салваторе - Сребърни реки

В непрогледната тъма, драконът на сенките седеше върху черния си трон. Макар и не особено голям, той бе по-гнусен от най-гнусната твар. По-ужасно от най-черния мрак бе самото му присъствие, грабливите нокти, разкъсали месата на хиляди хора, бяха по-остри от най-острите мечове, свирепата паст бе винаги топла от горещата кръв на жертвите му, черният дъх потапяше всичко наоколо му в мрак и безнадеждност.

Гарвановочерна бе бронята му и цветът й бе толкова наситен, че люспите й се преливаха във всички багри — прекрасна обвивка на най-страшно зло. Слугите му го наричаха Мракометния и се прекланяха пред него.

Векове наред чудовището събираше все повече и повече сили, без да разперва криле и без да помръдва и най-малкото мускулче от огромното си туловище, освен за да погълне принесеното му жертвоприношение или да накаже някой дързък роб. Вече бе свършил онова, което трябваше да направи — изтребил бе почти до крак армията на джуджетата, която се бе изправила срещу съюзниците му.

Колко добре си бе похапнал тогава! Кожите на джуджетата бяха малко жилави, но острите му като бръснач зъби бяха прекрасно пригодени за такава храна.

Сега вече цялата работа се вършеше от многобройните му роби, които му носеха храна и задоволяваха всичките му прищевки. Някой ден те отново щяха да имат нужда от мощта на Мракометния и той щеше да бъде готов. Купищата плячкосани съкровища, върху които лежеше, му даваха сили и го правеха най-могъщ сред събратята му — нямаше крал в Царствата, чиято хазна да може да се мери с несметните богатства на Мракометния.

А освен тях, той притежаваше и безчет покорни роби — верни слуги на дракона на мрака.

Мразовитият вятър, който бе дал името си на Долината, свиреше покрай ушите им. Неспирният му стон правеше невъзможен какъвто и да било разговор между четиримата приятели. Те вървяха на запад през голата тундра и постоянният източен вятър още повече ускоряваше без друго бързите им крачки.

Решителният им вид и бързината, с която се движеха, издаваха, че току-що бяха потеглили на ново приключение, ала изражението на лицата им ясно говореше с колко различни чувства всеки от тях бе поел на това пътешествие.

Начело, леко приведено напред, с тежка отмерена крачка вървеше джуджето, Бруенор Бойния чук. Острият му нос стърчеше над рошавата рижа брада и сякаш им показваше пътя. Тялото му (с изключение на краката и щръкналата брада) изглеждаше като изсечено от камък — възлестите му пръсти здраво стискаха нашарената с безброй резки секира, щитът с чашата пенещо се пиво висеше, здраво завързан за претъпканата раница, а главата му, с изкривения от многобройни удари двурог шлем, не се обръщаше нито наляво, нито надясно. Широко отворени, очите му не се откъсваха от пътя. Бруенор бе повел приятелите си на това приключение в търсене на дома на предците си, рода на Бойния чук, и макар да знаеше, че сребърните зали от детството му се намират на стотици мили оттук, крачеше все така неуморно и упорито, сякаш вече съзираше в далечината дългоочакваната цел.

До него, също така изгарящ от нетърпение, вървеше огромният варварин, без дори за миг да изостава от Бруенор. У Уолфгар се усещаше някаква особена възбуда, като у млад буен жребец, държан на прекалено къси поводи. В светлите му очи гореше жажда за приключения, но те, за разлика от съсредоточения поглед на джуджето, не бяха неотклонно приковани върху пътя пред тях. Младият варварин за първи път тръгваше по широкия свят и сега непрекъснато се оглеждаше около себе си, попивайки жадно всяка гледка, всяко усещане, което му предлагаше местността наоколо.

Беше поел на път, за да помогне на приятелите си, ала освен това искаше да разшири хоризонтите на собствения си, не особено голям досега, свят. Обичаите на варварските племена, както и на жителите на пограничните Десет града, бяха единственото, което бе видял в живота си, ограничен до този момент в пределите на Долината на мразовития вятър.