Р. Салваторе - Сребърни реки

А колко други неща можеха да се срещнат по широкия бял свят, сигурен бе Уолфгар, решен да види колкото се може повече от тях.

У Дризт До’Урден, който крачеше до младия варварин с бърза лека стъпка, наметнал качулката ниско над главата си, не гореше такова любопитство и интерес към всичко наоколо. Изящната му походка подсказваше, че във вените му тече елфическа кръв, но сенките, таящи се под ниско сведената качулка, издаваха и още нещо. Дризт беше Елф на мрака, жител на подземния свят, където слънчевите лъчи никога не проникваха и макар че вече няколко години живееше на повърхността, отрекъл се от род и раса, той все още не можеше да свикне със слънцето и единствено в това отношение си оставаше мрачен елф.

И сега, скрит в сенките на качулката си, Дризт крачеше равнодушно, дори примирено — за него това пътуване бе само неизбежна част от съществуванието му, поредното приключение в живота, който не бе нищо друго, освен поредица от приключения. Изоставяйки събратята си от мрачния град Мензоберанзан, Дризт До’Урден сам бе избрал съдбата на скиталец. Знаеше, че никога няма да бъде напълно приет сред обитателите на повърхността — събратята му бяха смятани (и то напълно заслужено) за зла и безчестна раса и нямаше общество, дори и най-толерантното, което би допуснало сред себе си един Мрачен елф. Сега негов дом бе пътят — това като че ли бе единственият начин да избегне неизбежната болка вечно да бъде прогонван от всяко място, към което успееше да се привърже.

Десетте града бяха само временно убежище. Там, в граничното поселище, издигнато сред пустошта на най-северните земи на Царствата, живееха не един и двама разбойника и отхвърлени от обществото хора и макар да не бе радушно приет сред останалите жители, славата му на защитник на градовете му бе спечелила поне малко уважение и търпимост от страна на мнозина заселници. Ала Бруенор не просто го търпеше, той смяташе елфа за един от най-близките си приятели и затова Дризт не се бе поколебал да го последва в това приключение, макар да знаеше, че щом напуснат земите, където го познаваха, отново ще трябва да търпи грубото отношение на хората.

Дризт честичко забавяше крачка, за да провери какво става с четвъртия им другар, който постоянно изоставаше на около десетина метра след тях. Запъхтян и потен, полуръстът Риджис креташе (и то далеч не по собствен избор) зад тримата си приятели — коремът му бе прекалено закръглен за такъв дълъг път, а и краката му бяха твърде къси, за да се мерят с бързата, отмерена крачка на джуджето. Месеците охолен, лентяйски живот, на които се бе наслаждавал в палата си в Брин Шандер, сега си казваха думата и Риджис проклинаше лошия си късмет, който го бе принудил да тръгне на път. Най-много от всичко на този свят полуръстът обичаше удобствата и усъвършенстваше изкуството на доброто похапване и сладкото поспиване с усърдието, с което някой младеж, бленуващ героични подвизи, въртеше първия си меч. Силно учудени, когато Риджис ги настигна насред равнината, приятелите му се радваха, че и той бе тръгнал с тях и дори Бруенор, въпреки нетърпението по-скоро да зърне отново родните си земи, гледаше да не върви прекалено бързо за несвикналия с дълъг път полуръст.

Той, от своя страна, се мъчеше с всички сили да не изостава и дори не се оплакваше (нещо съвсем необичайно за него). За разлика от тримата си спътници, които гледаха все напред, той непрекъснато се обръщаше назад и поглеждаше през рамо към Десетте града и дома, който така загадъчно бе напуснал, за да тръгне на път.

Дризт забелязваше чудноватото поведение на приятеля си и то го тревожеше немалко.

Риджис бягаше от нещо.

Четиримата спътници вървяха все напред. Под тях, заснежените върхове на Гръбнака на света сякаш им правеха компания в пътя им на запад. Тази планинска верига бе най-южната граница на Долината и пътешествениците непрекъснато обръщаха поглед към покритите със сняг склонове, в очакване да видят края й. Когато и най-западните върхове отстъпеха място на равнината, щяха най-сетне да напуснат Долината на мразовития вятър, да свият на юг и да навлязат в прохода между планината и морето. След това от крайбрежния град Лускан щяха да ги делят само стотина мили.

Четиримата поемаха на път рано сутрин, още преди слънцето да е изплувало на хоризонта зад тях и спираха да лагеруват, едва когато и последният розов лъч се скриеше в небето пред тях, а вятърът засвиреше смразяващата си нощна песен.