Р. Салваторе - Сребърни реки

— Ти сам даде къщата на Риджис — напомни му момичето.

— Назаем! — изръмжа Касиус.

В действителност, той наистина бе подарил на Риджис дома си (най-великолепната къща в земите на север от Мирабар) ала много скоро бе съжалил за щедростта си. Сега, когато се замислеше за това, представителят на Брин Шандер разбираше, че го бе направил в първите мигове на трескава възбуда и радост от победата им над гоблините. Освен това подозираше, че и полуръстът му бе „помогнал“ — рубиненият му медальон бе известен с магическата си способност да „убеждава“ хората.

Както мнозина други, изиграни от полуръста, сега, когато въздействието на магическия медальон бе изчезнало, Касиус гледаше на случилото се по съвсем различен начин. Начин, който не представяше Риджис в особено благоприятна светлина.

— Няма значение как ще го наречеш — рече Кати-Бри. — Не може така бързо да решаваш, че Риджис е напуснал къщата.

Лицето на Касиус почервеня от яд.

— Всичко да се изнесе още днес! — отсече той. — Дадох ти списък. Искам всички вещи на полуръста да се махнат от къщата ми! Всичко, което намеря, когато се върна утре, става мое! И те предупреждавам, че скъпо ще ми платите, ако открия, че нещо липсва и да е повредено!

И като се обърна рязко, Касиус изхвърча през вратата.

— Ама как се е разлютил на Риджис! — засмя се едно от джуджетата, Фендер Ковашкия чук. — Не съм срещал друг, чиито приятели така бързо да сменят верността с неприязън, както приятелите на Риджис!

Кати-Бри кимна в знак на съгласие. Знаеше, че Риджис си играе с някакви магии и предполагаше, че странните му отношения с хората, които го заобикаляха, бяха страничен ефект от недотам умелите му опити в магията.

— Мислиш ли, че е тръгнал заедно с Дризт и Бруенор? — попита Фендер и Ентрери, свит на върха на стълбището, се размърда неспокойно.

— Без съмнение — гласеше категоричният отговор на Кати-Бри. — Цяла зима го молят да дойде с тях в опита им да открият Митрал Хол, а пък сега, когато и Уолфгар се присъедини, сигурно са били още по-настоятелни.

— Значи дребният ни приятел вече е изминал половината път до Лускан, че и повече — рече джуджето. — Касиус е прав да си иска къщата.

— Да се захващаме за работа тогава — съгласи се Кати-Бри. — Касиус е достатъчно богат и без да си присвоява вещите на Риджис.

Ентрери се облегна на парапета. Името Митрал Хол не му говореше нищо, но за сметка на това прекрасно познаваше пътя до Лускан. Злата усмивка отново изкриви лицето му и той се зачуди дали ще успее да настигне пътешествениците преди да са стигнали до пристанищния град.

Само че тук можеше да получи още полезна информация. Кати-Бри и двете джуджета се заеха да съберат вещите на полуръста и докато влизаха и излизаха от стая в стая, черната сянка на Артемис Ентрери, безшумна като надвиснала смърт, ги следваше плътно. Те така и не усетиха присъствието му, така и не разбраха, че едва забележимата гънка на завесата може би не се дължеше единствено на лекия ветрец, повяващ през открехнатия прозорец, или че сянката зад онзи стол май бе необичайно дълга.

Убиецът успяваше да се скрие достатъчно близо, за да чува всичко, което си говореха, а пък Кати-Бри и джуджетата почти не приказваха за друго освен за четиримата приятели и приключението им, което трябваше да ги отведе до Митрал Хол. Само че усилията на Ентрери не бяха възнаградени с кой знае какво. И без това вече знаеше за прочутите спътници на полуръста — в Десетте града често говореха за тях. Чувал бе за Дризт До’Урден, отреклия се от събратята си Елф на мрака, който бе напуснал земите им в недрата на Царствата и сега живееше в Долината на мразовития вятър, защитавайки границите на Десетте града от набезите на дивите обитатели на Долината; за Бруенор Бойния Чук, грубоватия водач на джуджетата, които живееха в долината, разположена под южните склонове на Грамадата на Келвин; знаеше и за Уолфгар, могъщия варварин, пленен от Бруенор и възмъжал сред джуджетата, завърнал се в Десетте града заедно с дивите племена на тундрата, за да защити поселищата от гоблиновата армия и сключил съюз между народите на Долината на мразовития вятър. Съюз, който бе спасил хората и бе направил живота им много по-добър.

„Очевидно си се заобиколил с могъщи съюзници, полуръсте“, мислеше си Ентрери, облегнат на гърба на един голям стол, докато Кати-Бри и джуджетата влизаха в съседната стая. „Но дори и те няма да ти помогнат. Ти си мой!“

Кати-Бри и джуджетата останаха в къщата повече от час и напълниха две огромни торби най-вече с дрехи. Момичето бе изумено от невероятното количество вещи (предимно дарове от благодарните жители на Десетте града), които Риджис бе натрупал през няколкото месеца след прочутите си „подвизи“ по време на войната с Кесел и гоблините. Кати-Бри прекрасно знаеше каква огромна любов изпитваше Риджис към удобствата и изобщо не можеше да разбере какво го бе прихванало, та така да хукне да гони тримата си приятели. Особено я учудваше това, че полуръстът не бе наел носачи, които да вземат поне част от вещите му. И колкото повече богатства откриваше в къщата, толкова повече разбираше колко набързо трябва да бе избягал Риджис и това я тревожеше. Всичко това изобщо не се връзваше с характера на полуръста. Нещо като че ли липсваше, нещо, което тя още не знаеше и което обясняваше много.