Р. Салваторе - Сребърни реки

Наситено сиви, в тях не проблясваше нито една искрица. Безжизнени очи, в които нямаше и капчица жалост и човечност, те красноречиво говореха, че той бе само оръдие на смъртта и нищо друго.

— Какво искаш от мен? — най-сетне се осмели да проговори Кати-Бри.

Ледената ръка я зашлеви през лицето.

— Рубинения медальон! Полуръстът още ли носи рубинения медальон?

Кати-Бри се бореше с напиращите в очите й сълзи. Изненадана и замаяна от внезапното нападение, тя не можа да отговори веднага.

Инкрустираната със скъпоценни камъни кама проблесна пред очите й и бавно проследи очертанията на лицето й.

— Нямам много време — равнодушно рече Ентрери. — Ще ми кажеш онова, което искам да знам. Колкото повече се бавиш с отговора, толкова повече болка ще усетиш.

Говореше напълно сериозно, без дори да трепне.

Кати-Бри, въпреки че бе отгледана от Бруенор и бе корава като истински воин на джуджетата, не можа да потисне страха си. Неведнъж се бе изправяла срещу гоблини и ги бе побеждавала, веднъж дори се бе била със страховит трол, но хладнокръвният убиец я изпълваше с ужас, какъвто досега не бе изпитвала. Опита се да каже нещо, но цялата трепереше и от устата й не можа да се отрони и дума.

Камата отново проблесна.

— Носи го! — изпищя тя, а по бузите й се стекоха две сълзи.

Ентрери кимна и едва забележима усмивка изкриви устните му.

— Тръгнал е с Мрачния елф, джуджето и варварина — спокойно продължи той. — Към Лускан. А оттам — към място, наречено Митрал Хол. Разкажи ми за Митрал Хол, мило момиче.

Острието се плъзна по собствената му буза, оставяйки след себе си по-светла диря по тъмните бузи.

— Къде се намира това място?

Кати-Бри нямаше отговор на този въпрос и разбра, че това най-вероятно ще подпише смъртната й присъда.

— Н-н-не знам — заекна тя, опитвайки се да звучи храбро.

Бе успяла да си възвърне частица от самообладанието, на което я бе научил Бруенор, но очите й бяха все така приковани върху блясъка на смъртоносното острие.

— Колко жалко — рече Ентрери. — Такова хубаво личице…

— Моля те — каза момичето, мъчейки се да запази спокойствие, макар камата да проблясваше все по-близо до лицето й. — Никой не знае! Дори Бруенор! Именно за това тръгна — за да открие Митрал Хол.

Приближаващото се острие внезапно спря във въздуха, а палачът рязко се обърна. Очите му се присвиха, цялото му тяло се напрегна.

Кати-Бри не бе чула отварянето на външната врата, но силният глас на Фендер, който долетя от преддверието, обясни неочакваните действия на Ентрери.

— Кати-Бри, къде си?

Момичето се опита да извика „Бягай!“, пък да става каквото ще с нейния живот, но Ентрери, бърз като светкавица, запуши устата й и превърна вика й в неразбираем стон.

Главата й отхвръкна настрани, но въпреки това успя да види как Фендер и Гроло се втурнаха в стаята, здраво стиснали бойните си брадви. Палачът ги очакваше с кама в едната ръка и сабя в другата.

Огромна радост и облекчение изпълниха Кати-Бри. Джуджетата от Десетте града бяха корави бойци, калени в многобройни битки, а по храброст и сила Фендер отстъпваше само на Бруенор.

В следващия миг обаче си спомни срещу кого се изправяха приятелите й и въпреки очевидното им преимущество, надеждата я изостави така бързо, както се бе появила. Та нали самата тя бе видяла светкавичните движения на убиеца и ужасяващата точност на ударите му!

Отвращението, което предизвикваше у нея Ентрери, я стисна за гърлото и тя дори не успя да извика на двамата си приятели да бягат.

Всъщност, дори и да знаеха какъв ужасяващ човек стои пред тях, Фендер и Гроло нямаше да избягат. Яростта на джуджето заличава всяка мисъл за собствената му безопасност и когато видяха обичната си Кати-Бри здраво завързана на стола, двамата се нахвърлиха върху Ентрери, без да се замислят и за миг.

Сляпата ярост придаде на нападението им нечовешка сила. За разлика от тях, Ентрери отвърна на ударите им предпазливо, оставяйки ритъма на движенията му да го води, докато постепенно набира сила. Понякога на Кати-Бри й се струваше, че убиецът едва успява да отблъсне свирепите удари на двете джуджета. Брадвите им минаваха на милиметри от главата на Ентрери и това като че ли още повече ги разяряваше.

Ала дори и тогава, когато Фендер и Гроло като че ли имаха надмощие, момичето виждаше с кристална яснота, че двамата й приятели са в огромна опасност. Ръцете на Ентрери сякаш си говореха — толкова съвършено се допълваха движенията на камата и сабята му. Дори и в ожесточения, хаотичен бой краката му пристъпваха напълно сигурно и в пълен синхрон. Изглеждаше така, сякаш не се биеше, а танцуваше — един танц на удари, отбягвания и контраудари.