Р. Салваторе - Сребърни реки

Танц на смъртта.

Кати-Бри го бе виждала и преди — така се биеше и онзи, с когото никой в Долината на мразовития вятър не можеше да се мери, когато опреше до бой с мечове. Сравнението с Дризт До’Урден бе неизбежно — и двамата се движеха с еднаква лекота и изящество, а всяко мускулче на тялото им бе в пълен синхрон с останалите.

Ала колкото и да си приличаха, двамата все пак си оставаха коренно различни — две противоположни ценностни системи, които променяха излъчването на този танц до неузнаваемост, макар движенията да бяха едни и същи.

Когато се биеше, елфът бе въплъщение на красота и изящество, един съвършен воин, следващ с ненадмината жар пътя на доброто и справедливостта, който сам си бе избрал. Ентрери предизвикваше единствено ужас, безстрастен убиец, безстрастно премахващ пречките пред себе си.

Първоначалният устрем на джуджетата като че ли започна да отслабва. Фендер и Гроло бяха изумени, че кръвта на противника им все още не бе оцветила каменния под на стаята. Ала докато техните движения ставаха все по-бавни, ударите на Ентрери продължаваха да набират мощ. Двете му остриета се бяха превърнали в едно неясно петно — всеки удар светкавично бе последван от още два, които едва не запращаха джуджетата на земята.

Движенията му бяха съвършено леки, енергията му — неизчерпаема.

Фендер и Гроло вече само се защитаваха, ала макар сега всичките им сили да бяха насочени към отбиване на ударите на Ентрери, и четиримата знаеха, че съвсем скоро някое от оръжията му ще ги прониже. Смъртоносно.

Кати-Бри дори не успя да види самия удар, но съвсем ясно видя яркочервената ивица, която обагри гърлото на Гроло. Джуджето продължи да се бие още няколко мига, без да разбира или да се интересува защо не може да си поеме дъх. Внезапно изпусна оръжието и падна на колене, стиснал гърлото си с две ръце, давейки се в собствената си кръв. В следващия миг тъмата на смъртта го обви завинаги.

Обезумял от ярост, Фендер вече не чувстваше никаква умора. Брадвата му прорязваше въздуха в отчаян опит за разплата.

С ужасяващо спокойствие Ентрери си играеше с него, предизвиквайки го и разпалвайки още повече гнева му. Палачът дори успя да го удари по главата с тъпата част на сабята си.

Освирепял, унизен и с ясното съзнание, че го бяха надвили, Фендер се хвърли в последно, самоубийствено нападение, с надеждата да повлече и противника си в смъртта.

С безгрижен смях, сякаш играеше за удоволствие, а не се биеше на живот и смърт, Ентрери направи крачка встрани и сложи край на двубоя. Инкрустираната с изумруди кама се заби дълбоко в гърдите на джуджето, сабята се стовари върху черепа му и го пръсна на парата.

Прекалено ужасена, за да извика, прекалено ужасена за да изпищи, Кати-Бри гледаше как палачът се навежда, за да издърпа камата си от трупа на Фендер. Сега бе неин ред, сигурна бе тя, и затвори очи. Камата, бе топла от кръвта на Ковашкия чук, докосна гърлото и. Внезапно момичето усети одраскване — Ентрери бе въртял камата в ръката си. Предизвикателство. Танц, обещание за смърт. В следващия миг топлият допир на окървавеното оръжие изчезна. Кати-Бри отвори очи тъкмо навреме, за да види как малката кама се скрива в ножницата си. Палачът направи крачка назад и погледна към момичето.

— Сама виждаш — обясни той неочакваната си „милост“, — убивам само онези, които ми се противопоставят. Навярно трима от твоите приятели, които отиват към Лускан, ще се спасят от камата ми. Аз искам само полуръста.

Кати-Бри, мъчейки се да не се поддаде на ужаса, който този мъж предизвикваше у нея, отвърна студено:

— Подценяваш ги. Те ще се бият с теб.

С обичайната си хладнокръвна самоувереност, Ентрери отговори:

— Тогава те също ще умрат.

Кати-Бри беше безсилна в тази игра на нерви с безстрастния убиец. Единственото, което можеше да направи, бе да не му позволи да я прекърши. Без да се бои от последиците, тя го заплю.

Желязната му ръка отново я зашлеви през лицето и Кати-Бри, замаяна от болката и с очи, замъглени от бликналите сълзи, пропадна в тъмата на безсъзнанието. Преди напълно да изгуби свяст, в ушите й отекна жесток, безстрастен смях, който постепенно заглъхна в далечината — палачът излезе от къщата.

Предизвикателство. Обещание за смърт.

— Ето го и него, момче, Градът на корабните платна — обърна се Бруенор към Уолфгар.

Двамата стояха върху малко хълмче на няколко мили северно от Лускан и гледаха към пристанищния град.