Р. Салваторе - Сребърни реки

И като махна с ръка, тя потъна в звездната нощ, оставяйки Дризт да се чуди дали цялата среща не бе просто сън. В този миг нежният ветрец довя прощалните й думи:

— На добър час, Дризт До’Урден! Не се оставяй на отчаянието и знай, че безстрашието и доблестта ти не са останали незабелязани!

Дризт остана на мястото си още дълго време. После се наведе и откъсна едно полско цвете от брега на реката. Докато си играеше с нежното растение, се зачуди дали някога ще срещне лейди Алустриел в по-подходящо време и какво ли би станало тогава.

После хвърли цветето в реката.

— Да става каквото ще — решително каза той, а погледът му се отправи към лагера, където спяха най-близките му приятели. — Нямам нужда от блянове, които да засенчват огромното богатство, което вече притежавам.

И като си пое дълбоко въздух, Дризт прогони и последните останки от самосъжалението си.

Така, възвърнал вярата си, той най-сетне заспа.

Дризт съвсем лесно успя да убеди Бруенор да променят посоката и да поемат обратно на запад. Макар че джуджето гореше от нетърпение да отиде в Сундабар и да научи онова, което Шлем би могъл да му каже, възможността да получи полезна информация още този ден, бе достатъчна, за да го накара да се втурне натам.

Що се отнася до това как бе научил за това място, Дризт не им обясни почти нищо — единственото, което им каза, бе, че през нощта е срещнал самотен пътешественик, който отивал към Сребърния град. Тази история не се стори особено убедителна на приятелите му, но понеже му имаха пълно доверие, а и не искаха да го карат да говори за нещо, за което той явно предпочиташе да мълчи, те не го разпитваха повече. След като закусиха обаче, Риджис започна да проявява доста силен интерес към непознатия — хлябът, който пътешественикът им бе дал, се оказа не само много вкусен, но и вля нови сили във вените им. Само няколко хапки бяха достатъчни, за да накарат полуръста да се чувства така, сякаш бе прекарал цяла седмица в сън и почивка. А пък магическото лекарство излекува наранения гръб и крака на Уолфгар само за миг и за първи път, откакто бяха напуснали Вечните блата, той можеше да ходи без помощта на тояга.

Още преди елфът да извади даровете на непознатия, варваринът се бе досетил, че онзи, с когото се бе срещнал Дризт през нощта, не ще да е бил случаен пътник. В очите на приятеля си младежът отново бе видял да гори — и то с всичка сила — блясъкът на надеждата, онзи несломим дух, който му бе помогнал да понесе удари, които малцина смъртни биха издържали. Уолфгар не се интересуваше кой бе този човек. Единственото, което имаше значение сега, бе, че той бе помогнал на Дризт да победи болката и отчаянието.

Когато малко по-късно отново потеглиха на път, четиримата приятели изглеждаха много повече като пътешественици, току-що тръгнали на ново приключение, отколкото като морни пътници. Вървяха на запад покрай водите на Раувин и си подсвиркваха безгрижно. От време на време си разменяха по някоя весела дума. Въпреки големите опасности, от които се бяха измъквали на косъм, не само бяха останали почти невредими, но и напреднаха доста по пътя към заветната си цел. Топлото лятно слънце ги сгряваше, струваше им се, че трябва само да се протегнат, за да се сдобият с всички парченца от мозайката, наречена Митрал Хол.

И дори не подозираха, че единствената мисъл в съзнанието на онзи, чиито очи ги следяха в този момент, бе да ги погуби.

От възвишенията, които се издигаха на север от Раувин, чудовището надуши Елфа на мрака. Воден от силата на заклинанието, с което Дендибар го бе изпратил да търси елфа, в далечината под себе си Бок видя четиримата приятели, които отиваха на запад. Без да се поколебае и за миг, той се подчини на нарежданията, които бе получил в Лускан, и тръгна да търси Сидни.

Някакъв камък лежеше на пътя му и той го захвърли настрани, по-нататък пред него се изпречи скален къс, който бе прекалено голям, за да го премести и той се покатери по него — безмозъчното същество не разбираше колко по-лесно би му било просто да ги заобиколи. Пътят му водеше право напред и той нямаше да се отклони от него дори на милиметър.

— Доста е големичък този приятел! — засмя се един от стражите край Раувин, когато Бок се запъти към техния пост.

Ала още докато говореше разбра, че ги грози опасност — това съвсем не бе обикновен пътник!

Мъжът извади оръжието си и се втурна безстрашно срещу чудовището, следван плътно от другаря си.