Р. Салваторе - Сребърни реки

Елфът се свлече на земята, опрял гръб в дървото, а изтощението задуши усмивката му.

Уолфгар внимателно положи Бруенор и Риджис върху мекия мъх на една полянка малко по-навътре в гората, после рухна на земята, повален от жестоката болка. Дризт го настигна няколко минути по-късно.

— Ще трябва да лагеруваме тук — каза той, — макар че ми се щеше да се отдалечим още мъничко…

Внезапно спря по средата на изречението при вида на младия си приятел, който се гърчеше на земята почти в несвяст, вкопчил пръсти в ранения си крак. Дризт се втурна към него, за да прегледа коляното му. Отблъскващата гледка го накара да потръпне от ужас и отвращение.

Една тролска ръка (вероятно на някое от чудовищата, които самият той бе посякъл, докато Уолфгар спасяваше падналия Бруенор) се бе впила в коляното на варварина. Един от хищните й пръсти вече се бе забил дълбоко в плътта, други два в момента раздираха месото му.

— По-добре не гледай — посъветва го Дризт, докато вадеше торбичката с прахан от раницата си.

После запали една малка пръчка и побутна отвратителната ръка с нея. Щом гнусното нещо започна да пуши и да се гърчи, Дризт го издърпа от крака и го хвърли на земята. Ръката се опита да избяга, но елфът я закова на земята с ятагана си и я подпали с горящата пръчка.

После се обърна към младия си приятел, а в погледа му се четеше огромно изумление — каква сила на волята го бе накарала да продължи напред с такава жестока рана! Ала сега, когато битката бе свършила, Уолфгар най-сетне се бе предал на болката и изтощението. Загубил свяст, младият варварин, лежеше на земята до Бруенор и Риджис.

— Спете спокойно! — меко прошепна Дризт. — Заслужихте си го.

Безшумно се наведе над всеки от тримата, за да се увери, че не са сериозно ранени. После, спокоен, че приятелите му ще се оправят, Дризт застана на пост.

Ала дори и жилавият елф бе достигнал отвъд предела на издръжливостта си в отчаяното бягство през Вечните блата — скоро главата му клюмна и той потъна в дълбок сън.

Късно на другата сутрин мърморенето на Бруенор ги събуди:

— Забравили сте ми брадвата! — сърдито се провикна той. — Как мога да сека главите на гнусните орки без брадвата си!

Дризт се протегна. Сънят го бе освежил, но съвсем не му бе възвърнал всичките сили.

— Казах ти да я вземеш! — престорено сериозно се скара той на Уолфгар, който също се отърсваше от прегръдката на съня. — Съвсем ясно ти казах — вземи брадвата и остави неблагодарното джудже!

— Носът — отвърна младежът, — носът ме обърка. Прилича на острието на брадва повече от всеки друг нос, който съм виждал!

Бруенор несъзнателно погледна надолу към дългия си нос.

— Ха! — изръмжа той. — Ще ида да си намеря някоя хубава тояга!

И с тези думи се отправи към гората.

— Не може ли малко по-тихичко! — простена Риджис, опитвайки се да задържи още мъничко приятните сънища, от които шумните му приятели така безцеремонно го откъснаха.

Според него бе прекалено рано за ставане и като се обърна на другата страна, той демонстративно се покри с наметката си.

Можеха да достигнат Сребърния град още този ден, ала една-единствена нощ почивка не бе достатъчна, за да заличи умората от прехода през Вечните блата и тежкия път преди това. Още повече, че заради раните на крака и на гърба си, Уолфгар имаше нужда от пръчка, на която да се подпира, докато ходи, а Дризт чак сега бе успял да поспи за първи път от почти седмица насам. За разлика от блатата, въздухът на дъбравата излъчваше усещане за благотворна чистота. И макар да знаеха, че все още се намират в диви земи, приятелите се чувстваха достатъчно сигурни, за да не бързат и да се насладят (за първи път, откакто бяха потеглили от Десетте града) на приятната разходка.

Излязоха от гората по пладне на другия ден. Сега вече от Сребърния град ги деляха само няколко мили. Още преди залез-слънце изкачиха последното възвишение и се вгледаха надолу, където се лееха водите на Раувин и се издигаха безчетните кули на вълшебния град.

Вълна на облекчение и надежда заля и четиримата, ала никой не го почувства така силно, както Дризт До’Урден. Още докато крояха плановете си за това накъде да поемат, елфът се бе надявал пътят им да ги отведе в Града на сребърната луна, макар нито веднъж да не се бе опитал да повлияе на решението на Бруенор. След пристигането си в Десетте града, Дризт на няколко пъти бе чувал за Сребърния град и ако не беше уважението, което донякъде бе успял да си извоюва сред суровите обитатели на пограничните селища, отдавна щеше да е напуснал Долината, на път към него. Прочути с радушния прием, който оказваха на всеки, дошъл да търси знание при тях, жителите на Сребърния град можеха да предложат на отхвърляния от всички Елф на мрака възможност най-сетне да открие място, което да нарече свой дом.