Р. Салваторе - Сребърни реки

Денят вече бе непоносимо горещ и това още повече отслабваше силите им. Сега всичко, което искаха да направят, бе да се строполят на земята и да оставят изтощението да ги залее като вълна.

Ала Дризт ги караше да вървят напред в търсене на ново място, където да могат да се защитават, макар да се съмняваше, че ще открие нещо толкова подходящо за тази цел, колкото могилата. Все още имаха достатъчно мазнина, която да ги опази през нощта, стига да успееха да намерят място, където да запалят неголяма огнена ивица, която да ги предпазва. И най-малкото възвишение, дори някоя горичка, щяха да им свършат работа.

Онова, което намериха обаче, бе ново тресавище, огромно блато, което се простираше във всички посоки, докъдето стигаше погледът.

— Можем да тръгнем на север — предложи Дризт на Бруенор. — Мисля, че вече навлязохме достатъчно навътре на изток, за да излезем извън границите на Несме, когато напуснем пределите на блатата.

— Нощта ще ни свари край брега — мрачно рече джуджето.

— Можем да прекосим водата — обади се Уолфгар.

— Троловете дали обичат вода? — попита Бруенор, заинтригуван от възможностите, които се разкриваха пред тях.

Дризт само сви рамене.

— Е, може би си струва да се опита! — заяви Бруенор.

— Да съберем дърва — нареди елфът. — И не губете време да ги завързвате едно за друго, това можем да свършим и във водата.

Бутайки трупите край себе си, подобно на шамандури, четиримата навлязоха в студените, неподвижни води на огромното блато.

Въпреки че усещането от калната, лепкава вода, която ги дърпаше на всяка крачка, изобщо не им се понрави, Дризт и Уолфгар бързо откриха, че на много места могат да вървят, влачейки набързо направените салове след себе си. Риджис и Бруенор, които бяха твърде ниски, за да ходят, лежаха върху дървените трупи. Скоро свикнаха със зловещото шумолене на блатото и се отпуснаха, приемайки пътя по водата като възможност за така жадуваната почивка.

Завръщането към действителността бе наистина жестоко.

Водата около тях избухна и три тролоподобни фигури се нахвърлиха върху им от засада. Риджис, който почти бе заспал върху своя сал, бе отхвърлен настрани и падна във водата. Уолфгар получи жесток удар в гърдите още преди да успее да вдигне Щитозъб, ала той не бе полуръст и дори значителната сила на чудовището не можа да го повали. Още преди да успее да покаже главата си над водата, тролът, който се бе скрил пред бдителния елф, бе посрещнат от двата ятагана.

Битката бе също толкова кратка и свирепа, колкото и началото й. Яростта от непрестанните заплахи, които тази скверна земя изправяше на пътя им, вля нови сили във вените на тримата приятели и те отвърнаха на нападението с удвоена мощ. Тролът на Дризт падна посечен, още преди да успее да се изправи напълно, Бруенор светкавично се нахвърли върху чудовището, което бе съборило Риджис във водата.

Тролът на Уолфгар, въпреки че успя да му нанесе втори удар, бе поразен с мощ, която изобщо не бе очаквал. Чудовището не бе особено умно и ограниченото му мислене и недостатъчният опит в битките, го караха да вярва, че никой враг не би могъл да остане прав, след като току-що е получил два жестоки удара.

Когато най-сетне разбра истината, вече бе твърде късно — Щитозъб го запрати под водата.

Риджис отново се показа на повърхността и се вкопчи в сала си. Едната страна на лицето му бе посиняла от удара, върху бузата му имаше огромна драскотина, която изглеждаше доста болезнена.

— Какви бяха тези същества? — обърна се Уолфгар към Дризт.

— Някакъв вид тролове — предположи елфът, все още зает да забива и изважда ятагана си от тялото на падналото чудовище.

Уолфгар и Бруенор бързо разбраха защо приятелят им продължава да удря трупа на противника си. Обзети от внезапен страх, те също започнаха да стоварват оръжията си върху телата на мъртвите тролове, надявайки се да ги осакатят достатъчно, за да успеят да се отдалечат на доста мили, преди скверните същества отново да се съживят.

Дълбоко под повърхността на тресавището, в неподвижната самота на водите, в които никога не проникваше слънчева светлина, яростното думкане на чука и брадвата извадиха и други жители на блатото от дълбокия им сън. Един от тях спеше вече повече от десет години без да се притеснява от многобройните опасности, които се таяха в мрачните дълбини, сигурен, че из цялото мочурище няма по-могъщо същество от него.

Замаян и изтощен от удара, който бе получил, Риджис с мъка се покатери върху сала и се зачуди дали са му останали още някакви сили — имаше чувството, че неочакваната засада беше скъсала и последната нишка, на която се крепеше духът му. Той дори не забеляза как, тласкан от горещия ветрец, салът бавно се понесе напред. Дървените трупи заобиколиха издадените корени на малка група дръвчета и заплуваха в спокойните, покрити с водни лилии, води на една лагуна.