Р. Салваторе - Сребърни реки

И двамата знаеха, че ако не успеят да го сторят само с един удар, когато се обърнат, на върха на хълмчето вече ще ги чака друг трол, готов да се бие.

Катастрофата ги връхлетя само след няколко минути. Бруенор се обърна, за да помогне на Риджис в момента, в който още едно чудовище издърпваше огромното си туловище над върха. Секирата на джуджето се стовари върху него със страховита точност.

Прекалена точност. Оръжието обезглави трола само с един удар и запрати главата му надолу по могилата. Тялото обаче продължи напред. Риджис отскочи назад, прекалено ужасен, за да направи каквото и да било.

— Уолфгар! — извика Бруенор.

Варваринът се обърна и светкавично, без дори да трепне при вида на страховитата, безглава фигура, която крачеше към него, стовари чука си право върху гърдите й и я събори от височинката.

Още две ръце се вкопчиха в ръба — едно чудовище се бе изкачило почти до върха по склона, който Уолфгар защитаваше. Зад тях, там, където допреди малко се биеше Бруенор, сега лежеше безпомощният полуръст, притиснат от още един трол.

Уолфгар и Бруенор не знаеха откъде да започнат. Могилата беше загубена. Варваринът дори се замисли дали да не скочи сред троловете там, където редиците им бяха най-гъсти и да умре като истински воин, погубвайки колкото се може повече от враговете си. Освен това, така нямаше да му се наложи да гледа безпомощно как чудовищата разкъсват приятелите му, без той да може да им помогне.

Внезапно тролът, който се бе надвесил над Риджис, се олюля, сякаш нещо го дърпаше изотзад. Единият му крак се изви неестествено и чудовището полетя с главата надолу.

Дризт До’Урден измъкна оръжието си от прасеца на прелитащия над него трол и като се преметна пъргаво, застана на върха на могилата до смаяния полуръст. Наметката му бе изпокъсана, самият той бе опръскан с кръв от главата до петите.

Ала усмивката не бе напуснала лицето му, а огънят в лавандуловите очи говореше, че с Елфа на мрака съвсем не бе свършено. Той се втурна покрай Бруенор и Уолфгар, които все още не можеха да повярват на очите си и посече катерещия се трол. Чудовището се сгромоляса в подножието на хълма.

— К-к-как? — заекна Бруенор докато тичаше към другия край на възвишението, макар да знаеше, че елфът е прекалено зает, за да му отговори.

Дръзкият ход на Дризт при дървото му бе дал преимущество над чудовищата. Те бяха два пъти по-високи от него и троловете, които се намираха зад онези, с които той се биеше в момента, дори не подозираха за присъствието му. Знаеше, че не беше нанесъл сериозни поражения сред редиците на чудовищата — раните от ятаганите му щяха бързо да зараснат, дори отсечените крайници щяха да израстат наново — ала така бе успял да си спечели времето, от което се нуждаеше, за да разкъса обръча на прииждащите врагове и да избяга в мрака. Когато най-сетне остави и последното чудовище зад гърба си, Дризт бързо се насочи към могилата, посичайки със същата светкавична бързина всички тролове, които срещнеше по пътя си. Само невероятната му пъргавина го спаси, когато достигна подножието на малката височина. Изтичал бе нагоре по хълма с трескава скорост и дори се бе изкатерил по гърба на един трол, който тъкмо се изкачваше към върха — всичко бе станало толкова бързо, че чудовищата изобщо не бяха успели да реагират.

Сега вече беше много по-лесно да защитават могилата. Свирепата брадва на Бруенор, страховитият чук на Уолфгар и свистящите ятагани на Дризт удържаха трите склона и пречеха на троловете да се доберат до върха. Риджис стоеше в средата на малкото плато и се втурваше на помощ всеки път, когато някое от чудовищата се приближеше прекалено много.

Ала троловете прииждаха ли, прииждаха и ставаха все повече и повече с всяка изминала минута. Приятелите вече ясно виждаха какъв ще бъде изходът от неравната битка. Единствената им възможност бе да разкъсат обръча на противника и да избягат, но бяха прекалено заети да изтласкват чудовищата от върха, за да успеят да измислят какъвто и да било план.

С изключение на Риджис.

Всичко стана почти случайно. С гнусно гърчене, ръката на един трол, която Дризт току-що бе отсякъл, допълзя до средата на малкото плато. Напълно отвратен, Риджис я заудря с малкото си оръжие.

— Не иска да умира! — изпищя той, когато видя как гнусното нещо продължава да пълзи и дори се вкопчва в собствения му боздуган. — Не иска да умира! Някой да го удари! Някой да го съсече! Някой да го изгори!

Приятелите му бяха прекалено заети, за да отвърнат на отчаяните му молби за помощ, ала думите, които бе изкрещял в ужаса и погнусата си, го наведоха на нова мисъл. Той скочи върху гърчещата се ръка и я прикова към земята, докато в същото време ровеше в раницата си, за да извади кремък и огниво.