Р. Салваторе - Сребърни реки

Съвсем лесно минаха през градския пост, особено след като Сидни каза на часовоя, че е представител на Домовата кула на мистиците в Лускан. За разлика от повечето градове на враждебния Север, чийто страх от чужденците граничи с параноята, Градът на сребърната луна не беше обграден от заплашителни стени, или пък редици от бдителни войници. Жителите на града не смятаха чужденците за заплаха за своя начин на живот, а ги посрещаха с отворени обятия, радвайки се на новите знания, които гостите носеха със себе си.

Един от Сребърните рицари, стражите, които пазеха поста на река Раувин, отведе четиримата пътници до Лунния мост — извития, невидим брод, който свързваше двата бряга на реката и извеждаше точно пред градската порта. Четиримата пристъпваха предпазливо, несвикнали със странното усещане да не виждат онова, върху което стъпват. Много скоро се озоваха в магическия град и тръгнаха по криволичещите му улички. Неволно забавиха крачка, повлияни от неговия заразителен покой и дори вечно напрегнатият Ентрери, когото нищо не можеше да отклони от тесния път, водещ до целта, усети как спокойната, съзерцателна атмосфера разсейва напрежението му.

На всяка крачка пред тях се изправяха високи, причудливо извити кули и чудновати постройки. Сградите в Сребърния град не бяха подчинени на една мисъл или едно архитектурно течение, обединяваше ги само това, че всички даваха израз на представите за красота и удобство на онези, които ги бяха строили, без страх, че някой друг може да не ги хареса или да им се присмее. В резултат се бе получил град, който непрестанно изненадваше с неочакваните си чудеса. По богатство Сребърният град далеч не можеше да се мери с Мирабар и Градът на бездънните води, двата си най-могъщи съседи, ала когато ставаше дума за красота и изящество, нямаше равен на себе си. Тук още бе жив споменът за най-древните дни на Царствата, когато белият свят все още бе достатъчно широк, за да има място за всички, а елфи, хора и джуджета се скитаха необезпокоявани под слънцето и звездите, без да се боят, че могат да прекосят невидимите граници на някое враждебно настроено владение. Сребърният град съществуваше напук на всички тирани и завоеватели, като място, където никой не можеше да налага волята си на другите.

Тук имаше представители на всички добри раси, никакъв страх или ограничения не възпираха онези, които се разхождаха из лъкатушещите улички дори и посред нощ и ако се случеше някой да не поздрави четиримата пътешественици с добре дошли, то това бе само, защото този някой бе прекалено погълнат от мислите си.

— Джуджето и останалите са напуснали Дългата седловина преди по-малко от седмица — обади се Сидни, докато вървяха из града. — Сигурно ще ни се наложи да почакаме няколко дни.

— Къде ще отидем? — попита Ентрери, който се чувстваше доста не на място тук.

Нещата, които се ценяха най-високо в града, бяха различни от всичко, което бе срещал в останалите градове, в които някога бе ходил, и бяха напълно чужди на собствената му представа за алчния, ненаситен свят.

— Пълно е със странноприемници — отвърна Сидни. — Градът всеки ден приема много гости.

— Никак няма да ни е лесно да открием джуджето и приятелите му, когато пристигнат! — простена Йердан.

— Напротив — гласеше сухият отговор на Сидни. — Джуджето идва в Сребърния град, защото иска да научи нещо. Много скоро след като пристигнат, Бруенор и приятелите му ще отидат в Подземието на мъдреците, най-прочутата библиотека из северните земи.

Ентрери присви очи и добави:

— А ние вече ще ги чакаме там!

Из черната земя бяха пръснати безброй мочурища, над които вечно висеше тежка, непрогледна мъгла. Неравната местност ту се издигаше, ту се спускаше надолу и всеки път, когато случайният пътник, имал неблагоразумието да навлезе из тези земи, достигнеше върха на някое от многобройните възвишения, надеждата му най-сетне да зърне края на отвратителните тресавища, рухваше при вида на безкрайните хълмове, които се простираха във всички посоки.

Всяка пролет безстрашните Конници на Несме навлизаха в блатата и запалваха огромни клади по протежение на много мили, за да прогонят чудовищата от тези враждебни земи далече от границите си. Пролетта вече наближаваше своя край и от последното подпалване на блатата бяха минали няколко седмици. Въпреки това, над по-ниските долчинки все още се стелеше гъст дим, а около най-големите купчини пепел и полуизгорени дърва се носеха горещи вълни.