Р. Салваторе - Сребърни реки

Логиката на предположенията му я зашлеви като шамар. Как бе могла да си въобрази, че в пъклените планове на Дендибар не се предвижда всичко и че той се съмнява дори в нея! От тази мисъл я побиха тръпки, ала нямаше никакво намерение да се опитва да търси отговор на съмненията, които я раздираха. Поне не сега, когато Ентрери бе до нея.

— Трябва да си имаме доверие — рече тя на убиеца. — Трябва веднъж завинаги да разберем, че и двамата печелим от съюза помежду ни. Съюз, който не ни струва нищо.

— Тогава отпрати чудовището — отвърна Ентрери.

Сидни бе обзета от внезапна тревога. А може би палачът се опитваше да всее съмнения, за да се сдобие с преимущество над нея?

— Нямаме нужда от него — продължи той. — Имаме момичето. А дори ако четиримата откажат да изпълнят нашите искания, ние сме достатъчно силни, за да вземем онова, за което сме тръгнали.

И като отвърна на нейния изпълнен с подозрение поглед, добави:

— Нали ти самата говореше за доверие!

Сидни не отвърна нищо и тръгна към лагера. Може би наистина щеше да отпрати Бок. Това щеше да разсее съмненията на Ентрери, макар че със сигурност щеше да му даде преимущество пред нея, ако се случеше нещо лошо. Ала ако отпратеше чудовището, щеше да получи отговор на един много по-важен въпрос, който я безпокоеше сега. Въпросът за Дендибар.

Следващият ден бе най-спокойният и най-ползотворният от пътуването им. Сидни се бореше с объркването и смесените чувства, които присъствието на Бок пораждаше у нея. Стигнала бе до извода, че трябва да го отпрати, та дори и само за да се убеди в доверието, което господарят й храни към нея.

Ентрери наблюдаваше вътрешната й борба с интерес — знаеше, че бе успял да разхлаби връзката, която свързваше младата жена и шарения магьосник достатъчно, за да затвърди собственото си положение. Сега му оставаше единствено да чака, докато отново му се удаде възможност да промени разположението на силите в малката им групичка.

От своя страна, Кати-Бри не пропускаше и най-малката възможност да подхрани семената на завист, които бе посяла у Йердан. Гневните погледи, които той се опитваше да скрие от Сидни и Ентрери, показваха, че засега планът й се развива прекрасно.

Достигнаха Града на сребърната луна малко след пладне на следващия ден. Ако Ентрери все още хранеше някакви съмнения по отношение на решението си да се присъедини към групичката от Домовата кула, те бяха напълно разсеяни, когато видя колко невероятно успешно се бе оказало пътешествието им. На гърба на неуморните магически жребци бяха изминали почти петстотин мили само за четири дни. Леката, удобна езда бе запазила силите им и когато пристигнаха в подножието на планините, които се намираха на запад от вълшебния град, и четиримата бяха съвсем свежи.

— Реката Раувин! — провикна се Йердан, който яздеше най-отпред. — Има и часовой!

— Да го заобиколим — рече Ентрери.

— Не! — обади се Сидни. — Това са стражите на Лунния мост. Те ще ни пуснат, а помощта им само ще ни улесни.

Ентрери се обърна, за да погледне Бок, който тромаво крачеше зад тях.

— Всички? — невярващо попита той.

Сидни не беше забравила за чудовището.

— Бок! — рече тя, когато съществото се изравни с тях. — Вече нямаме нужда от теб. Върви при Дендибар и му кажи, че всичко е наред.

Очите на Кати-Бри проблеснаха при мисълта, че може да се отърват от чудовището. Йердан стреснато се обърна назад, усещайки как притеснението му нараства. Кати-Бри, която нито за миг не го изпускаше от очи, веднага разбра, че този неочакван развой на събитията, бе в нейна полза. Като отпращаше чудовището, Сидни още по-силно затвърждаваше подозренията на войника за съюз между нея и убиеца. Подозрения, които самата Кати-Бри бе посяла у него.

Бок не помръдна.

— Казах да си вървиш! — нареди Сидни.

Ентрери, както не пропусна да забележи тя, изобщо не бе изненадан.

— О, проклятие! — прошепна младата жена.

Бок все така не помръдваше.

— Наистина си умен! — сопна се тя на Ентрери.

— Остани тогава! — изсъска най-сетне тя на чудовището. — Ще отседнем в града за няколко дни.

С тези думи Сидни скочи от седлото и се отдалечи, а подигравателната усмивка на Ентрери сякаш пробиваше дупка в гърба й.

— Ами конете? — обади се Йердан.

— Те бяха създадени, само за да ни пренесат до Сребърния град, нищо повече — отвърна Сидни.

Четиримата не се бяха отдалечили кой знае колко, когато искрящите фигури на жребците се превърнаха в бледосиньо сияние и се стопиха във въздуха.