Р. Салваторе - Сребърни реки

Докато пламъците отново се разгаряха в мангала и му отнемаха материалната форма, Моркай си мислеше за повторната среща с шарения магьосник. Колко често възнамеряваше да го вика Дендибар, чудеше се той. Шареният още не бе успял да се възстанови напълно от последната им среща, а ето че пак го викаше и то толкова скоро. Явно работата, която имаше да върши с джуджето и другарите му, не търпеше отлагане! Тази мисъл го изпълни с още по-голямо отвращение от натрапената му роля на шпионин.

Когато остана сам в стаята си, Дендибар се протегна и зла усмивка изкриви устните му при спомена за онова, което Моркай му бе показал. Четиримата бяха изгубили конете си и сега вървяха из най-ужасните земи на Севера. Само след ден-два неговият отряд, носен от крилатите магически жребци, щеше да се изравни с тях, макар и тридесетина мили на север.

Сидни щеше да стигне в града на Сребърната луна много преди Елфа на мрака.

Ездачите от Лускан наистина се движеха със светкавична бързина. В очите на малцината, които ги видяха, Ентрери и останалите не бяха нищо повече от искрящо проблясване в нощния вятър. Магическите жребци не оставяха никакви дири след себе си и нямаше същество на този свят, което може да ги догони. С големи, сковани крачки, Бок ги следваше неуморно.

Толкова леко и удобно ги носеха магическите създания на Дендибар, че четиримата яздиха до зори, както и през целия следващ ден, спирайки съвсем за кратко, колкото да се нахранят. Когато най-сетне се установиха на лагер в края на първия ден, Чукарите бяха останали зад гърба им.

През този първи ден Кати-Бри водеше своя вътрешна битка. Изобщо не се съмняваше, че Ентрери и новите му съюзници бързо ще настигнат Бруенор. Така, както стояха нещата сега, тя можеше само да навреди на приятелите си, щеше да бъде само пионка в пъклените планове на убиеца.

И докато не успееше да се освободи (ако не напълно, то поне донякъде) от сковаващия ужас, който я подчиняваше на Ентрери, с нищо нямаше да може да промени нещата. Момичето прекара първия ден от пътуването, мъчейки се да се съсредоточи, да се откъсне от онова, което я заобикаля и да потърси у себе си силата и смелостта, от които така отчаяно се нуждаеше.

През годините, които бе прекарала с него, Бруенор бе успял да я научи как да води тази битка и да я спечели, научил я бе на самоконтрол и увереност в собствените сили, които й бяха помагали в не едно и две трудни положения. На втория ден след като тръгнаха от Лускан, Кати-Бри вече си бе възвърнала самообладанието и увереността и успя да се съсредоточи върху останалите трима. Най-силно я заинтригуваха яростните погледи, които Ентрери и Йердан си разменяха. Гордият лускански войник очевидно не можеше да преглътне унижението, което бе преживял в онази нощ, когато за пръв път бе срещнал палача в полето извън града. Ентрери ясно долавяше неприязънта на войника и, сякаш искаше да го предизвика, не отделяше недоверчивия си поглед от него.

Това изострящо се съперничество можеше да се окаже най-голямата — и навярно единствената й — надежда за бягство, мислеше си момичето. Очевидно бе, че никога не би могла да повлияе по какъвто и да било начин на безмозъчния Бок, който бе просто една могъща машина за разруха, а, както бързо разбра, със Сидни също нямаше да успее да постигне нищо.

Още на втория ден Кати-Бри се бе опитала да заговори младата магьосница, ала тя бе погълната единствено от целта си и никой не можеше да я отклони от пътя й или да я спре. Когато седнаха да обядват, тя дори не отвърна на поздрава на момичето, а когато Кати-Бри продължи да се мъчи да я заговори, Сидни безстрастно нареди на Ентрери да „държи кучката си настрана“.

Ала дори и така, без да иска, младата магьосница помогна на Кати-Бри по начин, за който нито тя, нито момичето все още подозираха. Откритото й презрение и грозните обиди подействаха на Кати-Бри като плесница и разбудиха още едно чувство, с чиято помощ можеше да надвие ужаса — гняв.

В края на втория ден вече бяха оставили повече от половината път зад гърба си. Земите наоколо се сменяха с бясна скорост, създавайки усещане за нереалност. Установиха се на лагер на едно от малките възвишения, североизточно от Несме. Лускан вече се намираше на повече от двеста мили от тях.

В далечината проблясваха огньовете на часовоите от Несме, както им обясни Сидни.

— Да идем там и да научим, каквото можем — предложи Ентрери, нетърпелив да разбере нещо за жертвата си.