Р. Салваторе - Сребърни реки

След още няколко мили по брега, четиримата достигнаха първия от по-големите притоци, мястото, където идващата от североизток Сурбрин се вливаше в северния ръкав на голямата река.

Пътниците се огледаха за място, където можеха да прекосят Десарин, за да навлязат в малката долина между нея и Сурбрин. Несме, следващата им и последна цел преди Града на сребърната луна, се намираше нагоре по течението на Сурбрин и макар че градът всъщност бе построен на източния бряг на реката, приятелите решиха да последват съвета на Харкъл Харпъл и да тръгнат по западния бряг, за да избегнат опасностите, които дебнеха из Вечните блата.

Благодарение на невероятната пъргавина на Дризт, те прекосиха Десаринската река без особени трудности. Елфът пробяга до другия бряг по един надвиснал клон и успя да свърже двата бряга със здравото си въже. Не след дълго, четиримата приятели вече крачеха край Сурбрин и се наслаждаваха на слънцето, на топлия ветрец и на неспирния ромон на реката. Дризт дори успя да убие една кошута с лъка си и така им осигури вкусна вечеря и пълни раници за пътя, който им предстоеше.

Бивакуваха до самата река и за първи път от четири дни насам небето над тях бе ясно. Приятелите седяха край пращащия огън под приглушената светлина на хилядите звезди и слушаха разказите на Бруенор за сребърните зали и невероятните чудеса, които ги очакваха в края на дългия им път.

Утринта, която последва тази спокойна нощ обаче, ни най-малко не бе такава — събудиха се от шума на битка. Уолфгар незабавно се покатери на едно дърво, за да разбере какво става.

— Конници! — провикна се той и скочи от дървото; Щитозъб бе в ръката му още преди краката му да докоснат земята. — Някои вече са паднали! Бият се с чудовища, каквито не съм виждал досега!

С тези думи той се втурна на север, където се водеше битката. Бруенор го следваше плътно по петите, а Дризт зави, за да може да нападне чудовищата по фланга. С много по-малко желание, Риджис извади малкия си боздуган и тръгна след тях, макар да не възнамеряваше да влиза в бой.

Уолфгар пристигна пръв на мястото. Седем от ездачите все още се държаха мъчейки се (без особен успех) да подредят конете си така, че да могат да се защитават. Съществата, с които се биеха, бяха бързи и всячески се опитваха да съборят ездачите на земята, без изобщо да се боят от развилнелите се коне. Чудовищата не бяха по-високи от метър, а ръцете им бяха два пъти по-дълги. Приличаха на малки дръвчета, но очевидно бяха живи. Те тичаха насам-натам, размахвайки подобните си на тояги ръце и (както един нещастен ездач разбра точно, когато Уолфгар се втурна в битката) можеха не само да нанасят страховити удари с тях, но и да ги увиват около телата на противниците си, за да ги повалят на земята.

Варваринът се втурна да помогне на падналия ездач, събаряйки две от съществата, които стояха на пътя му. Оказа се обаче, че бе подценил чудовищата. С помощта на своите кореноподобни стъпала и дълги ръце, те бързо се изправиха на крака и се вкопчиха в него, мъчейки се да го спрат.

В този миг Бруенор връхлетя върху тях. Секирата му посече едното надве, сякаш бе изсъхнал дънер, после се заби в другото, запращайки голям къс от тялото му във въздуха.

Дризт също се включи в боя, нетърпелив, ала в същото време изпълнен с онова хладнокръвие, благодарение на което бе оцелял в стотици битки. Над Сурбрин бе прехвърлен разнебитен мост, дело на чудовищата. Очевидно бе, че това са разумни същества.

Дризт надникна над брега. Конниците се бяха събрали около неочакваните подкрепления, ала точно пред него един от тях се бореше с всички сили с вкопчилото се в него чудовище, което се мъчеше да го събори на земята. При вида на странните, подобни на дървета същества, Дризт веднага разбра защо конниците носеха брадви и се зачуди какво ли би могъл да направи с тънките си ятагани.

Ала време за губене нямаше и като изскочи от прикритието си, той с всички сили заби двете оръжия в тялото на създанието. Те само го одраскаха, все едно се бяха опитали да прободат дънера на някое дърво.

Но и това бе достатъчно, за да спаси живота на ездача. С един последен удар, целящ да го зашемети, странното същество пусна конника и се обърна към Дризт. Бърз, както винаги, елфът промени тактиката си. Използвайки безполезните ятагани само за да отбива ударите, той изчака неприятеля да се нахвърли върху него и се хвърли в краката му. Съществото загуби равновесие и залитна назад. Само с един удар на двата ятагана, Дризт запрати чудовището към водите на Сурбрин. Още преди да успее да си възвърне равновесието, върху него се посипаха ритниците на елфа и то падна в реката, която бързо го отнесе надалеч.