Р. Салваторе - Сребърни реки

Следващият ден започна без дъжд, макар че над земята бяха надвиснали гъсти сиви облаци. Уолфгар се чувстваше добре, но все още не можеше да разбере какво му се бе случило. Бруенор настояваше да тръгнат веднага, макар че Риджис би предпочел да си останат в малката пещера, докато се убедят, че бурята наистина е отминала.

— Загубихме по-голямата част от припасите — напомни му Дризт. — Докато не стигнем Несме, може да ти се наложи да се задоволяваш само с корички сух хляб.

Риджис бе първият, който напусна малката пещера.

Непоносимата влага и калният път забавяха крачката им, от постоянното затъване скоро ги заболяха коленете. Подгизналите им дрехи тежаха неимоверно и неприятно прилепваха до телата, забавяйки ги още повече.

Скоро стигнаха до коня на Уолфгар, от който бе останала само една обгорена, тлееща купчинка, полузарита в калта.

— Светкавица — обади се Риджис.

Тримата изумено зяпнаха младия варварин, смаяни, че бе оцелял след такъв удар. Уолфгар също стоеше слисан и се взираше в коня си — сега вече разбираше какво го бе повалило на земята.

— По-жилав от язовец! — гордо повтори джуджето.

През надвисналите облаци от време на време се прокрадваше слънчев лъч, ала от него изобщо не ставаше по-светло. Всъщност по пладне като че ли бе по-тъмно, отколкото когато тръгнаха на път. Тътенът на далечни гръмотевици предвещаваше още един ужасяващ следобед.

Бурята вече не бе толкова силна, но тази нощ четиримата не намериха друг подслон, освен прогизналите си дрехи. Всеки път, когато някоя мълния прорязваше небето и осветяваше за миг полето, ярката светлина разкриваше четири фигури, свити в калта и свели глави в безпомощно примирение със съдбата си.

Още два дни се бориха с дъжда и вятъра, вървейки все напред — нямаше къде другаде да отидат. Уолфгар правеше всичко възможно, за да повдигне духа на унилите си приятели. Той вдигна Риджис от разкаляната земя и го метна на гърба си като перце — имаше нужда от допълнителната тежест, за да си оправи равновесието, както им обясни. Така не само успя да спаси гордостта на полуръста, но и убеди свъсеното джудже да се качи на понито си. И през цялото време настроението му не помръкна и за миг:

— Това си е същинска благословия! — говореше той. — Бурята държи гадините — пък и орките — далеч от нас! А и знаете ли колко месеци ще минат преди да ни свърши водата?

Варваринът измисляше какво ли не, за да ги разведри. Веднъж започна да следи внимателно мълниите и времето, за което се чуваше гръмотевицата и когато достигнаха черния дънер на едно отдавна изсъхнало дърво, Уолфгар изчака светкавицата и изигра номера си. С името на Темпос на уста, той извади магическия си чук и с всички сили го запрати към дървото. В мига, в който изтрещя оглушителната гръмотевица, Щитозъб се стовари върху изсъхналия дънер и го повали на земята. Когато развеселените му приятели се обърнаха към него, Уолфгар стоеше с протегнати нагоре ръце, вдигнал поглед към небето, сякаш самите богове току-що бяха отговорили на неговия зов.

Дризт, който понасяше и тези трудности с типичната си твърдост, мълчаливо изръкопляска на младия си приятел и за пореден път си помисли колко добре бяха направили като го взеха със себе си. Неговото задължение в това тежко време бе да продължава да бди над приятелите си, въпреки твърденията на Уолфгар, че всички са се изпокрили от бурята.

Най-сетне и последният буреносен облак бе отвян от същия свеж вятър, който го бе довел. Ярката слънчева светлина и ясното синьо небе бързо оправиха настроението на четиримата, мислите им отново се отправиха към онова, което ги очакваше занапред.

Най-доволен от всички бе Бруенор, който отново бързаше напред със същия устрем, с който бе тръгнал от Долината на мразовития вятър.

Рижата му брада се поклащаше от енергичната крачка, очите му пак бяха неотклонно вперени в пътя пред тях, без да виждат нищо друго. Копнежът по родната земя отново изпълни ума му, пред очите му заискриха трепкащите светлинки на факлите и отраженията, които те хвърляха по изгладените от сребърните потоци стени на древните подземия и приказните предмети, излезли изпод ръцете на изкусните майстори. През последните няколко месеца той почти не бе мислил за друго, освен за Митрал Хол и си припомняше все повече и повече от красотите на древното царство на предците си. Сега, за първи път от цяло столетие насам, отново си спомни за Залата на Думатоин.

Джуджетата от Митрал Хол търгуваха с предметите, които изработваха, ала винаги запазваха за себе си най-прекрасните произведения, които излизаха изпод чуковете им, както и най-скъпоценните дарове, които получаваха от гостите си. В една просторна, богато украсена зала, изложени пред очите на всеки, който влезеше в подземието, стояха богатствата на бруеноровите предци, оставени там, за да вдъхновяват бъдните поколения.