Р. Салваторе - Сребърни реки

По това време конникът вече се бе съвзел и сега насочи жребеца си към брега, за да благодари на непознатия си спасител.

Тогава видя черната кожа.

— Елф на мрака! — изкрещя той.

Свистящата секира свари Дризт напълно неподготвен. Благодарение на бързите си реакции той успя да отклони острието на брадвата, ала тъпата й страна го удари по главата и го зашемети. Залитна назад, но успя да се претърколи на земята, опитвайки се да се отдалечи, колкото се може повече от конника — знаеше, че човекът може да го убие, преди да успее да се съвземе от удара.

— Уолфгар! — изпищя Риджис, който се бе скрил недалеч.

Само с един страховит удар, от който тялото на чудовището се пропука по цялата дължина, варваринът довърши своя противник и се обърна точно навреме, за да види как ездачът се кани да пришпори коня си срещу Дризт.

Уолфгар изрева от ярост и се втурна натам. Сграбчи юздата на коня още преди животното да е успяло да се обърне напълно и вложи всичката си сила. В следващия миг и конят, и ездачът му лежаха безпомощно на земята. Животното успя да се изправи и нервно запристъпя напред-назад. Мъжът обаче остана да лежи — при падането си бе счупил крака.

Останалите петима ездачи продължаваха да се бият с чудовищата, последователно разпръсвайки малките им групички една след друга. Страховитата секира на Бруенор свистеше във въздуха, докато той си припяваше една песничка, която бе научил като момче и която дърво секачите пееха.

Това пееше джуджето, а брадвата му не спираше нито за миг.

Уолфгар закри падналия елф с тялото си. Всяко чудовище, което се осмелеше да се приближи, незабавно рухваше под удара на могъщия чук.

Разгромът бе пълен и само след няколко минути малцината оцелели същества ужасено побягнаха към моста на Сурбрин.

Трима от конниците бяха мъртви, четвърти бе тежко ранен и едва се държеше на гърба на коня, а онзи, когото Уолфгар бе съборил, лежеше на земята, изгубил свяст от болка. Ала петимата оцелели не отидоха при ранените си другари. Вместо това образуваха полукръг около Уолфгар и Дризт, който едва сега успя да се изправи на крака, и с брадви в ръка ги притиснаха до брега на реката.

— Така ли се отблагодарявате на тез’, дето ви спасиха живота! — сопна се Бруенор и бутна един от конете настрани, за да се присъедини към двамата си приятели. — Бас ловя, че никой не ви се притичва на помощ два пъти!

— С лоши спътници се движиш, страннико! — отвърна му един от ездачите.

— Приятелят ви отдавна щеше да е мъртъв, ако не беше „лошият“ ни спътник! — намеси се и Уолфгар и посочи към припадналия конник. — А как се отблагодари той на елфа? С брадвата си!

— Ние сме Конници на Несме! Това е нашата участ — да защитаваме близките си, дори и с цената на собствения си живот. Готови сме да умрем на драго сърце, ако се наложи.

— Направи само още една крачка и желанието ти ще се сбъдне по-скоро, отколкото си очаквал! — предупреди го джуджето.

— Не ни съдете прибързано! — рече Уолфгар. — Самите ние сме тръгнали към Несме. Идваме с мир и приятелство.

— Никога няма да ви пуснем в града! Не и с него! — изплю се конникът срещу тях. — Та нима има някой, който да не е чувал за долните дела на подлите Елфи на мрака! И вие ни молите да пуснем него в града си?

— Ти си проклет глупак! — изръмжа Бруенор. — И ти, и твойта майка!

— Мери си думите, джудже! — предупреди го мъжът. — Ние сме петима, и то на коне, а вие сте само трима.

— Давай да те видим, де! И без това лешоядите надали ще се зарадват много на тез’ танцуващи дървета — Бруенор прокара пръсти по острието на секирата си, — та мисля, че няма да е зле да им дадем да си клъвнат нещо по-вкусничко.

Уолфгар заплашително стисна магическия чук. Дризт дори не помръдна, ала неговото спокойствие като че ли най-много ужасяваше конниците.

След като не успя да ги сплаши, говорителят на ездачите вече не изглеждаше толкова сигурен, но все още се държеше така, сякаш имаше преимущество над противниците си:

— Все пак ние не сме неблагодарни за помощта, която ни оказахте и ще ви оставим да си идете необезпокоявани. Вървете си по пътя и никога вече не се връщайте по нашите земи!

— Сами решаваме къде да отидем! — сопна се Бруенор.

— И пак ние решаваме кога и с кого да се бием… или да не се бием — обади се най-сетне Дризт. — Нямаме нито намерение, нито желание да навредим на града ви, конници на Несме! Искаме просто да минем оттам — ние ще гледаме нашата собствена работа, а вас ще оставим да вършите вашата.