Р. Салваторе - Сребърни реки

Джуджето тихичко се засмя при спомена за великолепната зала и прекрасните предмети (най-вече доспехи и оръжия) в нея. Хвърли поглед към крачещия до него Уолфгар и могъщия боен чук, който то самото бе изработило преди една година. Ако родът на Бруенор все още владееше Митрал Хол, сега Щитозъб щеше да виси в Залата на Думатоин и да обезсмърти делото на ръцете му, наравно с произведенията на най-изкусните майстори от древността.

Но видът на Уолфгар, размахващ прекрасното оръжие с лекотата, с която вдигаше собствената си ръка, бе напълно достатъчен, за да прогони всяко съжаление, дори и ако Бруенор наистина изпитваше такова.

Следващият ден им донесе още добри новини. Малко след като напуснаха бивака си, четиримата приятели установиха, че докато бе траяла бурята, са изминали повече, отколкото предполагаха — земите около тях постепенно, но сигурно, започнаха да се променят. Хилавите бурени, които стърчаха тук-там върху земята, превърната от проливния дъжд в същинско море от кал, отстъпиха място на тучна зеленина, ветрецът полюшваше клоните на високи брястове. След като изкачиха едно малко възвишение, четиримата приятели разбраха, че предположенията им са верни — пред тях се простираше долината на река Десарин. От върха на хълма те съвсем ясно видяха ръкава на голямата река. Придошъл от пролетното топене на снеговете и от скорошната буря, той бързаше на юг.

Зимата бе неоспоримата повелителка на тези земи, ала когато най-сетне успееха да разцъфтят, растенията, които ги покриваха, компенсираха краткото си съществуване с жизненост, несравнима с нищо друго на този свят. Заобиколени от пищните багри на пролетта, четиримата пътешественици заслизаха по склона на невисокото възвишение. Килимът от свежа, зелена трева бе толкова гъст, че те свалиха ботушите си и тръгнаха боси по меката, галеща краката растителност. От всичко наоколо бликаше заразителна жизнерадост.

— Само почакайте да видите подземните зали — обади се внезапно Бруенор. — Жили най-чист митрал, по-големи от човешка длан! Истински сребърни потоци, красиви кат’ приказка и само онуй, което ръката на някой майстор — джудже извае от тях, може да се мери с прелестта им!

— Копнежът да видим тази красота ни кара да продължаваме напред, въпреки всички трудности и опасности! — отвърна Дризт.

— Ха! — добродушно се изсмя джуджето. — Тук си, защото те надхитрих, елфе! Не можа да измислиш причина да не дойдеш с мен на туй приключение!

Уолфгар се разсмя. Самият той също бе участвал в хитрината, с чиято помощ Дризт бе подлъган да се съгласи да тръгне да търси Митрал Хол. След голямата битка на Десетте града с Акар Кесел, Бруенор се бе престорил на тежко ранен и на „смъртния“ си одър бе помолил елфа да се впусне с него в търсене на древното царство на джуджетата. Убеден, че приятелят му всеки миг ще издъхне, Дризт се бе съгласил.

— А ти! — рече Бруенор на Уолфгар. — Знам защо ти си тук, даже и ако собствената ти глава е прекалено корава, за да го проумее!

— О, моля те, кажи ми! — засмя се варваринът.

— Опитваш се да избягаш — провикна се джуджето. — Ала не можеш!

Веселието на младежа отстъпи място на смущение.

— Момичето го е уплашило, елфе — обясни Бруенор на Дризт. — Кати-Бри го е хванала в мрежа, дето дори и неговите железни мускули не могат да разкъсат!

Уолфгар ни най-малко не се засегна от безцеремонните заключения на джуджето и избухна във весел смях. Ала думите на Бруенор събудиха у него спомена за дългите часове, прекарани в разговор с Кати-Бри при Възвишението на Бруенор, пред очите му изплува ликът й, гален от нежната светлина на гаснещото слънце. В думите на джуджето, помисли си младият варварин леко обезпокоен, като че ли имаше голяма доза истина.

— Ами Риджис? — попита Дризт. — Знаеш ли защо той дойде с нас? Може би заради огромната си любов към гъстата кал, в която пропада до коленете?

Бруенор спря да се смее и изпитателно погледна полуръста, за да види как ще реагира на думите на елфа.

— Не, не знам — сериозно отвърна джуджето, след като не успя да прочете нищо по лицето му. — Ала в едно съм сигурен — ако Къркорещият корем избере да поеме на път, това може да означава единствено, че калта и орките са за предпочитане пред онова, което оставя зад себе си.

При тези думи той отново се вгледа в дребния си приятел, търсейки потвърждение на своето предположение.

Риджис не каза нищо и продължи да върви напред по меката трева, свел глава и вперил поглед в косматите си крака, които за първи път от много месеци насам се виждаха под доста намалелия му корем. Артемис Ентрери бе много далеч от тях, мислеше си той. А да се говори за отминала опасност, просто нямаше смисъл.