Р. Салваторе - Сребърни реки

Сидни се отдели от малката групичка и се отправи към Ентрери и Кати-Бри.

— Добре дошли! — сега не му бе времето да се съревновава със страховития си партньор. — Дендибар вече приготвя жребците. Бързо ще стигнем до Сребърния град, дума да няма!

Ентрери и Кати-Бри погледнаха към шарения магьосник. Бок стоеше до него и държеше някакъв пергамент пред очите му. На земята лежеше бяло перо и Дендибар изливаше върху него димяща течност от една стъкленица, а от устата му се носеше напевът на заклинание.

В краката му се надигна гъста мъгла, сгъсти се и се изви във въздуха, придобивайки все по-ясни очертания. Дендибар я остави да се трансформира и се премести няколко крачки встрани, където повтори цялата магия. Когато първият магически кон се материализира, Дендибар тъкмо сътворяваше четвъртия, последен жребец.

Ентрери вдигна вежди:

— Четири? — обърна се той към Сидни. — Но ние сме петима.

— Бок не язди — отвърна тя и се засмя при мисълта, че чудовището може да се качи върху някой кон. — Той ще тича.

С тези думи тя се обърна и тръгна към Дендибар, оставяйки Ентрери сам с мислите му.

— Разбира се — промърмори на себе си той и по-силно от всякога усети, че присъствието на чудовището изобщо не му харесва.

Ала Кати-Бри гледаше на нещата по малко по-различен начин. Очевидно бе, че Дендибар изпращаше Бок с тях не толкова, за да се бие с приятелите й, колкото, за да му даде преимущество над палача. Ентрери също го знаеше.

Без дори да подозира, магьосникът бе създал точно онзи тип атмосфера, изпълнена с недоверие и подозрения, от която Кати-Бри се нуждаеше и от която можеше да извлече полза за себе си.

Яркото слънце осветяваше пътя им, докато се отдалечаваха от Дългата седловина. Освежени от посещението си при магьосниците, четиримата приятели яздеха бързо, но в същото време успяваха да се насладят на прекрасното време и хубавия път. Земята наоколо бе равна, никъде не се виждаше нито дърво, нито възвишение.

— Остават ни три, най-много четири дни, докато пристигнем в Несме — обади се Риджис.

— По-скоро три, ако времето се задържи така — отвърна Уолфгар.

Дризт неспокойно се размърда. Колкото и приятна да бе ездата в ранната сутрин, все още се намираха в дивите земи. Тези три дни можеха да се окажат много време.

— Какво знаеш за туй място — Несме? — обърна се Бруенор към полуръста.

— Само онова, което Харкъл ни каза. Голям град, в който живеят предимно търговци. Доста са предпазливи. Не съм бил там, ала едва ли има човек от северните земи, който да не е чувал за храбрите хора, които живеят до самите Вечни блата.

— Вечните блата ме озадачават — рече Уолфгар. — Харкъл така и не поиска да ми каже кой знае какво и всеки път, когато го питах за тях, той само поклащаше глава и потреперваше.

— Без съмнение още едно място, дето името му е по-страшно от него самото — засмя се Бруенор, който явно не бе особено впечатлен. — Може ли да бъде по-зле от Долината?

Не особено убеден, Риджис сви рамене.

— Разказите за Троловите блата, както ги наричат, може да са попреувеличени, ала и така да е, не вещаят нищо добро. Всички градове на Севера се възхищават от смелостта на жителите на Несме, които въпреки трудностите и опасностите, успяват да поддържат търговския път покрай Сурбрин.

— А дали не е възможно тез’ разкази да тръгват от самите жители на Несме — отново се изсмя Бруенор, — та да се изкарат по-смели, отколкото са?

Риджис не каза нищо.

Когато спряха, за да обядват, във въздуха затрептя лека мъглица и потопи всичко в неяснота. Далеч на север се бяха появили тъмни облаци и с трескава бързина се приближаваха към тях. Дризт изобщо не беше учуден. В дивите земи дори и времето се превръщаше във враг.

Бурята ги връхлетя по-късно следобед. Дъждът се сипеше, гъст като завеса, едър град трополеше около тях и отскачаше от очукания шлем на Бруенор. Ярки светкавици прорязваха потъмнялото небе, мощните гръмотевици замалко не ги повалиха от конете им. Ала четиримата продължаваха напред, затъвайки все по-дълбоко в гъстата кал.

— Това е истинското изпитание на пътя! — опита се Дризт да надвика виещия вятър. — Много повече пътници стават жертва на бури, отколкото на орки, защото забравят да се подготвят за тях, когато тръгват на път!

— Ха! — предизвикателно изсумтя джуджето. — Малко пролетен дъждец, нищо повече!

Сякаш в отговор на дръзките му думи, току до тях падна ослепителна мълния. Конете се изправиха на задните си крака и запръхтяха уплашено. Разперило крака, понито на Бруенор падна в калта и замалко не премаза изуменото джудже.