Р. Салваторе - Сребърни реки

Шепот разбра защо Ентрери я гледа и гордо отметна глава:

— Просто нещастна случайност! — изсъска тя.

— Изобщо не ме интересува — безстрастно рече Ентрери. — Тук съм, защото ми трябва информация.

Шепот се обърна и се захвана да подрежда някакви шишенца, опитвайки се да изглежда спокойна.

— Цената е висока — хладно отвърна тя.

Когато отново се обърна към Ентрери и го погледна, разбра извън всякакво съмнение, че единственото, което щеше да получи в замяна, бе собственият й живот.

— Търся четирима пътешественици — продължи Ентрери. — Елф на мрака, джудже, млад мъж и полуръст.

Шепот никога досега не бе изпадала в подобно положение. Нямаше стрелци, които да пазят гърба й, нямаше скрита врата, зад която се криеха пазачи, готови да изскочат при най-малкия знак. Опита се да запази спокойствие, но не можеше да заблуди Ентрери — той съвсем ясно, почти осезаемо, усещаше огромния й страх. Тя се засмя и посочи носа си:

— Вече се срещнах с джуджето, което търсиш, Артемис Ентрери — нарочно наблегна на името, — може би като му покажеше, че го е разпознала, щеше да го накара да заеме отбранителна позиция.

— Къде са сега? — невъзмутимо попита Ентрери. — И какво искаха от теб?

Шепот сви рамене.

— Ако са все още в Лускан, нямам ни най-малка представа къде се крият. Най-вероятно отдавна са напуснали града, джуджето взе карта на северните земи.

Ентрери се замисли над думите й.

— Прочута си надлъж и нашир — подигравателно рече убиецът, — а пък оставяш онези, които са ти нанесли такава жестока рана, да избягат, без да са си получили заслуженото!

Шепот разгневено присви очи:

— Аз сама решавам кога да се бия! — изсъска тя. — Четиримата бяха твърде опасни, за да се занимавам с необмислено отмъщение. Да вървят където щат. Не искам да имам нищо общо с тях.

Ентрери като че ли изгуби частица от увереността си. Вече бе чул за подвизите на Уолфгар в „Кривата сабя“. А сега и това. Не бе лесно да уплашиш жена като Шепот. Може би все пак трябваше да се замисли по-сериозно срещу кого смяташе да се изправи.

— Джуджето не знае що е страх — Шепот разбра за какво си мисли убиецът, а нищо не можеше да й достави по-голямо удоволствие от това още повече да засили притесненията му.

— И гледай да не се изпречваш на пътя на елфа! — прошепна тя, опитвайки се да всее у него онзи страх, който самата тя изпитваше от четиримата приятели. — Той крачи из сенките, които нашите очи не могат да прозрат, а тъмнината скрива внезапния му удар. С магия призовава огромна котка и…

Ентрери се обърна и тръгна към вратата — нямаше никакво намерение да остави жената да спечели още по-голямо преимущество над него.

Наслаждавайки се на победата си, Шепот не успя да устои на изкушението да подхвърли още една жлъчна забележка:

— Никой не влиза в покоите ми непоканен! — повтори тя.

Ентрери мина в съседната стая и Шепот чу хлопването на вратата, която водеше към улицата.

— Аз сама решавам кога да се бия! — прошепна тя — макар вече да нямаше кой да я чуе, заплахата й помогна да си възвърне част от гордостта.

Обърна се към една малка масичка и отново извади мехлема. Доволна бе от себе си. Разгледа раните си в огледалото. Не беше твърде зле. Лекарството щеше да се справи така, както се бе справяло и с останалите белези, получени от суровия живот, който водеше.

Разбра огромната си грешка, едва когато видя сянката да преминава покрай отражението й в огледалото и почувства полъха на вятъра зад гърба си. В онова, с което се занимаваше тя, грешките не бяха позволени. Никой не получаваше втора възможност. За първи и последен път в живота си, Шепот бе позволила на гордостта да надделее над разума й и да я заслепи.

От устните й се откъсна само един стон, преди инкрустираната с изумруди кама да я прониже.

— Аз също сам решавам кога да се бия! — прошепна Ентрери в ухото й.

На следващата сутрин убиецът стоеше пред една сграда, в която изобщо не искаше да влиза — Домовата кула на мистиците. Само че нямаше друг избор. Сигурен бе, че четиримата отдавна са напуснали Лускан и сега се нуждаеше от магическа помощ, за да открие дирята, която бе изгубил. Беше му отнело почти две години докато разбере, че полуръстът се крие в Десетте града. Започваше да става нетърпелив.

Заедно с Кати-Бри, която въпреки огромното си отвращение, не можеше да се освободи от сковаващата му воля, Ентрери влезе в кулата и бе отведен при Дендибар и Сидни, които вече го очакваха.