Р. Салваторе - Сребърни реки

В действителност, четиримата приятели бяха тези, които спечелиха най-много от престоя си в Дългата седловина. Дел Рой и Харкъл им бяха дали много и ценна информация и им бяха върнали надеждата в начинанието им, а това бе може би още по-важно. Последната сутрин Бруенор стана още в зори, изпълнен с приятна възбуда и изгарящ от нетърпение отново да поеме на път, сега, когато най-сетне знаеше къде точно отива.

Излязоха от имението и известно време не можеха да правят нищо друго, освен да се сбогуват с многобройните си изпращачи, а докато се отдалечаваха, хвърлиха не един и два погледа назад — дори и Уолфгар, който едва преди пет дни бе дошъл в градчето, изпълнен с неприязън и недоверие към всички магьосници и заклинания на този свят, сега се разделяше с Бръшляновото имение с истинско съжаление.

Прекосиха моста (този път отгоре) и се сбогуваха с Шардин, който отново бе така погълнат от размишленията си за невидимия поток, че дори не ги забеляза. Скоро стигнаха до миниатюрната конюшня, където разбраха, че постройката, която се издигаше до нея, е експериментална ферма.

— Това ще промени целия свят! — увери ги Харкъл и ги поведе към сградата, за да им я покаже по-отблизо.

Дризт разбра какво има предвид още преди да влезе вътре — от постройката се носеше високо, пронизително мучене, придружавано от кудкудякане, което силно наподобяваше песен на щурци. Също като конюшнята, и фермата се състоеше само от една стая, макар че част от нея нямаше покрив и беше по-скоро нещо като поляна, обградена със стени. Крави и овце, не по-големи от котки, пасяха свежата трева, а из крачката им се разхождаха кокошки с големината на полски мишки.

— Разбира се, правим го за първа година — обясни Харкъл, — затова още нямаме резултати. Обаче очакваме наистина богат добив, като се вземе предвид колко малко сме вложили във фермата.

— Висока продуктивност — засмя се Риджис. — По-малко храна, по-малко място, а когато дойде време да ги изядете, просто ги уголемявате отново.

— Именно! — възкликна Харкъл и го поведе към конюшнята, където им избра два коня и две понита.

Те бяха подарък, както обясни той, и изобщо не трябваше да се притесняват за връщането им — можеха да го направят тогава, когато вече нямаха нужда от тях.

— Това е най-малкото, което можем да направим, за да помогнем на благородното ви начинание — каза Харкъл и с лек поклон прекрати възраженията на Дризт и Бруенор.

Пътят примамливо лъкатушеше надолу по хълма. Харкъл обаче остана на мястото си и замислено се почеса по брадичката.

— Шестият пост — промърмори той. — Ама дали беше вляво или вдясно?

На помощ им се притече един мъж, който вършеше нещо, покачен на висока стълба (четиримата приятели не пропуснаха да забележат, че непознатият представляваше доста интересна гледка, както си стоеше покачен на стълбата, която се издигаше високо на фалшивата ограда, подпряна, както изглеждаше, във въздуха).

— Май пак го забрави, а? — изсмя се той. — Шестият пост вляво от теб, Харкъл!

Харкъл само сви рамене и тръгна напред.

Пътешествениците го последваха, стиснали конете си под мишница, обръщайки се от време на време, за да хвърлят любопитни погледи на човека върху стълбата. Хванал голям парцал в ръка, той чистеше някакви червеникавокафяви петна по невидимата стена.

— Ниско прелитащи птици — извинително обясни Харкъл. — Но не се безпокойте, дори и в този миг Регуелд работи по въпроса!

— Е, май е време да се разделяме — рече той малко по-късно. — Доста години ще минат преди да ви забравим! Пътят минава през Дългата седловина, та ще можете да си набавите нови припаси — вече сме уредили всичко.

— Приемете моите най-дълбоки почитания — отвърна Бруенор и се поклони ниско. — Да посетим Дългата седловина беше истински празник в едно мрачно и опасно пътуване!

Приятелите му бяха напълно съгласни.

— На добър час тогава, Търсачи на Сребърните зали! — въздъхна Харкъл. — И да знаете, че ще очакваме някое малко подаръче, когато откриете Митрал Хол и отново отворите древните ковачници!

— Съкровище достойно за крал ще получите в знак на нашата искрена благодарност! — увери го Бруенор.

Натоварени с най-различни припаси, четиримата приятели напуснаха Дългата седловина още преди пладне.

— Е, кое предпочиташ, елфе — попита Бруенор по-късно през деня, — копието на някой разярен войник или любопитния нос на някой любознателен магьосник?

Дризт се засмя и се замисли над шеговития въпрос на приятеля си. Дългата седловина бе напълно различна от всички места, които бе посетил през годините, прекарани на повърхността, ала в същото време бе и съвсем същата. И в двата случая тъмната му кожа го превръщаше в „чудатост“, а това, което го притесняваше най-много, бе не толкова враждебността на хората, колкото непрестанното напомняне, че винаги ще си остане различен.