Р. Салваторе - Сребърни реки

След известно време, когато реши, че вече знае всичко, от което се нуждае, Дел Рой най-сетне вдигна поглед от картата и се обърна към джуджето:

— Накъде щяхте да тръгнете, ако не получехте никакъв съвет тук?

Бруенор погледна разтворената карта и пръстът му се плъзна по хартията, отивайки все по на изток. Когато достигна мястото, което бяха обсъждали още преди да дойдат в Дългата седловина, джуджето спря и вдигна поглед към Дризт, който също изучаваше картата. Елфът кимна в знак на съгласие.

— Адбарската цитадела — заяви Бруенор и почука с пръст по картата.

— Крепостта на джуджетата — рече Дел Рой. — Добър избор. Крал Харбрум и неговите джуджета могат да ви помогнат. Вече дълги векове живеят те в Митралните планини. Адбарската цитадела е била прастара още по времето, когато из Митрал Хол е ехтяла песента на джуджешките чукове.

— Значи ни съветваш да тръгнем натам? — попита Дризт.

— Вие сами го решихте — отвърна старият магьосник, — но дори и аз не бих могъл да ви предложа по-подходящо място. Само че пътят дотам е дълъг, поне пет седмици, и то само, ако всичко върви добре. А щом минете Сундабар, надали ще можете да се движите особено бързо. Може и да успеете да пристигнете преди да е свършила есента, ала се съмнявам дали ще съумеете да научите всичко, което ви трябва и отново да се отправите на път преди зимата.

— Значи всичко е ясно! — заяви Бруенор. — Поемаме към Адбар!

— Има и още нещо — рече старият магьосник. — Това е истинският съвет, който ще ви дам: мамени от края на пътя и целта, която бленувате, не подминавайте възможностите, които ще срещнете по пътя си натам. Досега сте се движили без да се отклонявате никъде, от Долината до Лускан и оттам при нас, ала из онези земи живеят само чудовища, та няма какво да накара пътника да се отбие от пътя си. Ала сега ще минете покрай Града на сребърната луна, град на мъдрост и знания, града на лейди Алустриел и на Подземието на мъдреците, най-богатата библиотека в целия Север. Огромна помощ може да получите в прекрасния град, по-голяма, отколкото аз, та дори и крал Харбрум, можем да ви предложим. А отвъд Сребърния град се намира Сундабар, древната твърдина на джуджетата. Там властва Шлем, прочутият приятел на джуджетата. Отколешна е дружбата му с твоя народ, Бруенор, предава се от поколение на поколение и може би достига дори до твоя собствен род.

— Възможности! — възкликна Харкъл и на лицето му грейна щастлива усмивка.

— Ще се вслушаме в мъдрия ти съвет, магьоснико — рече Дризт.

— Наистина! — съгласи се и Бруенор. — Когато тръгнахме от Долината, изобщо не знаех какво ще правим след кат’ напуснем Лускан. Мислех си, че ще ни водят само догадки и предположения, пък не очаквах и половината от тях да са верни. И добре, че беше полуръстът да ни доведе при вас. Не една следа открихме тук, че и още ни чакат по пътя!

И той развълнувано погледна Дризт, Харкъл и Дел Рой, по чиито лица се четеше същата възбуда. Внезапно обаче забеляза Уолфгар. Варваринът седеше безмълвно в един ъгъл, скръстил ръце на гърдите си и вперил безразличен поглед пред себе си.

— Ами ти, момче? — попита джуджето. — Искаш ли да кажеш нещо?

Уолфгар се приведе напред и се облегна на масата.

— Приключението не е мое, както не са мои и земите, които търсим — обясни той. — Аз просто те следвам и ще се доверя изцяло на пътя, който избереш.

После додаде по-тихо:

— И се радвам на щастието ти, приятелю.

За Бруенор това бе достатъчно и той отново се обърна към Харкъл и Дел Рой, за да научи още подробности за пътя, по който смяташе да поеме. Дризт обаче, на когото думите на варварина не бяха прозвучали особено убедително, се вгледа в приятеля си и не пропусна да забележи странното изражение на очите му, докато наблюдаваше Бруенор.

Възможно ли бе това да е тъга?

Прекараха още два спокойни дни в Бръшляновото имение, макар че Дризт през цялото време бе преследван от любопитни магьосници, които искаха да научат повече за неговата рядко срещана на повърхността раса. Елфът не се засягаше от непрекъснатите въпроси — знаеше, че магьосниците имаха най-добри намерения — и отговаряше, колкото се може по-изчерпателно. Когато на петия ден от пристигането им Харкъл дойде, за да ги изпрати, и четиримата бяха отпочинали и готови отново да тръгнат на път. Харкъл обеща да уреди връщането на конете им на техните собственици и заяви, че това е най-малкото, което може да направи, за да се отблагодари на пътниците, които бяха внесли такъв свеж полъх в живота им.