Р. Салваторе - Сребърни реки

После се обърна към Сидни и добави:

— Уважението ми към загадъчния конник нараства с всеки изминал ден. Намери го и ми го доведи!

Сидни кимна, макар да се боеше, че заповедта на Дендибар може да се окаже много по-трудна, отколкото той предполагаше, прекалено трудна дори и за нея.

Младата жена прекара цялата нощ в обикаляне на кварталите около пристанището и сборищата на лусканските разбойници. Ала нито връзките, които имаше из тези среди, нито дори магическите й умения не успяха да й помогнат и тя не откри и следа от убиеца и момичето. Никой не искаше да й даде каквато и да било информация, която би могла да й помогне в търсенето.

На другия ден Сидни се върна в Домовата кула уморена и ядосана и подмина коридора, който водеше към стаята на Дендибар, въпреки че той й бе наредил да му докладва веднага щом се прибере. Само че сега младата жена изобщо не бе в настроение да слуша високопарните речи на шарения магьосник за нейния провал.

Влезе в малката си стая, която се намираше в северното разклонение на кулата, съвсем близо до централната й част и точно под стаите на Господаря на Северната кула. Веднъж озовала се вътре, тя залости вратата и, за да бъде още по-сигурна, изрече заклинание против нежелани посетители.

Току-що бе легнала, когато повърхността на скъпоценното й магическо огледало се завихри и заискри.

— Проклет да си, Дендибар! — изстена тя, предполагайки, че именно господарят й я безпокои.

Въпреки изтощението си, Сидни отиде до огледалото и се взря в глъбините му, мъчейки се да настрои ума си към вихрещата се в него светлина, за да види по-ясно образа, който се появи в средата. За нейно облекчение се оказа, че не Дендибар я бе повикал. Беше един от ухажорите й, магьосник, който живееше доста далеч от Лускан и на когото тя даваше лъжливи надежди, за да може да го използва, когато има нужда от него.

— Наистина се радвам да те видя, прекрасна Сидни! — проговори магьосникът. — Надявам се, че не обезпокоих съня ти, ала имам невероятно вълнуващи новини за теб!

По всяко друго време Сидни учтиво щеше да изслуша историята му, преструвайки се, че думите му я интересуват и после любезно щеше да се извини и да си тръгне. Ала сега, когато усещаше неотложните заповеди на Дендибар като тежък товар върху плещите си, младата жена нямаше никакво желание да си губи времето с каквото и да било.

— Не му е сега времето! — сопна се тя, ала магьосникът бе толкова погълнат от необикновената новина, която й носеше, че изобщо не я чу.

— В нашия град току-що се случи най-невероятното нещо на този свят! — възбудено говореше той.

— Харкъл! — извика Сидни, за да прекъсне неспирното му бърборене.

— Но, Сидни! — покрусено рече той.

— Друг път! — просъска жената.

— Ама колко често му се случва на човек да види Мрачен елф в наши дни? И не само да го види, ами и да говори с него!

— Не мога… — внезапно Сидни осъзна какво й бе казал Харкъл току-що и млъкна на средата на изречението си.

— Мрачен елф! — заекна тя.

— Да! — Харкъл цял грейна, горд и развълнуван, че възлюбената му Сидни очевидно бе силно впечатлена от новината, която й бе донесъл. — Казва се Дризт До’Урден. Напусна Дългата седловина само преди два дни. И по-рано щях да ти кажа, обаче всички в имението не бяхме на себе си, та беше настъпила една бъркотия.

— Разкажи ми всичко, миличък Харкъл — съблазнително измърка младата жена. — Моля те, кажи ми всичко, което се случи.

— Трябва ми информация.

При звука на неочаквания глас Шепот замръзна на мястото си. Веднага се досети кой беше неканеният посетител. Беше чула, че е в града, а и знаеше, че единствено той бе способен да се промъкне през многобройната охрана и да влезе в тайните й покои.

— Информация — повтори Ентрери и излезе от сенките зад един параван.

Шепот мушна бурканчето с лековит мехлем в джоба си и го огледа от главата до петите. Слуховете, които се носеха за него, го описваха като най-страховития от всички палачи в Царствата и тя, която бе виждала не един и двама убийци, веднага разбра, че те изобщо не бяха преувеличени. От Ентрери се излъчваше смъртоносна сила, движенията му бяха в невероятна хармония.

— Никой не идва в моите покои непоканен — храбро го предупреди тя.

Ентрери се приближи, за да я вижда по-добре. Той също бе чувал за нея, безстрашната жена, която оцелява из жестоките улици на най-страшните квартали на Лускан, красива и опасна. Сега обаче беше очевидно, че Шепот бе претърпяла поражение. Носът й бе жестоко счупен и изкривен на една страна.