Р. Салваторе - Сребърни реки

Понито на Риджис също побесня, но полуръстът успя да скочи от седлото и се претърколи встрани.

Бруенор се изправи на колене и изтри калта от очите си, без нито за миг да спира да ругае.

— Гоблините да го вземат! — изплю се той и се вгледа в понито си. — Проклетото животно куца!

Уолфгар успя някак да овладее коня си и се опита да настигне подивялото пони на Риджис, ала едрият град плющеше с всичка сила, заслепяваше го, удряше яростно жребеца му и той отново започна да се бори с уплашеното животно.

Изтрещя гръм. После още един. И още един.

Дризт покри главата на своя кон с наметката си и като зашепна успокоително в ухото му, бавно го поведе до джуджето.

— Куца! — повторно изкрещя Бруенор, макар че Дризт едва ли можеше да го чуе.

Елфът безпомощно поклати глава и посочи към секирата на приятеля си.

Мълниите все така раздираха небето без да спират, свирепият вятър свистеше във въздуха. Дризт се наклони на една страна, за да се предпази от вихъра, ала знаеше, че няма да успее да удържа жребеца си още дълго.

Ледените парчета на градушката ставаха все по-едри и по-тежки и се стоварваха със силата на огромни куршуми.

Ужасеният кон на Дризт събори ездача си на земята и се опита да избяга извън обсега на жестоката буря.

Елфът светкавично се изправи на крака и застана до Бруенор, но каквото и да бяха възнамерявали да правят, то отстъпи място на нещо многократно по-важно — препъвайки се на всяка крачка, Уолфгар с мъка си пробиваше път към тях.

Вървеше с последни сили, като се облягаше на насрещния вятър, очевидно бе, че сам не би могъл да се задържи на краката си. Очите му бяха полузатворени, сякаш не можеше да повдигне клепачите си, челюстта му потреперваше, по бузата му се стичаше дъжд, примесен със собствената му кръв. Помътнелите очи се втренчиха с отчаяно усилие в приятелите му? В празния поглед се четеше ням въпрос — какво става?

Преди Дризт и Бруенор да успеят да направят каквото и да било, младежът се строполи в разкаляната земя пред краката им.

Пронизително изсвирване надви жестокия вятър — мъничка надежда за спасение от засилващата се ярост на бурята. Острият слух на елфа веднага долови звука, докато той и Бруенор вдигаха младия си приятел от земята. Изсвирването сякаш бе дошло от много далече, но Дризт знаеше, че бурята променя всичко наоколо и ги заблуждава.

— Какво? — попита Бруенор, който не бе чул звука, но бе видял сепването на Дризт.

— Риджис! — отвърна елфът и, придържайки изгубилия свяст Уолфгар, тръгна по посока на звука.

Бруенор го последва. Нямаха и миг за губене, нямаха време дори да проверят дали младият варварин бе още жив.

Този ден ги спасиха единствено бързите действия на полуръста. Той добре знаеше колко опасни могат да бъдат бурите, идващи от Гръбнака на света, и пълзейки бе тръгнал да търси местенце, където да се скрият от жестокия вятър и поройния дъжд. Зад едно малко възвишение откри точно това, от което имаха нужда — дупка в склона, най-вероятно старо вълче леговище, което сега, за щастие, бе празно.

Водени от виковете и свиренето му, Дризт и Бруенор скоро го намериха.

— Ще се напълни с вода и ще се издавим кат’ плъхове! — извика джуджето, но помогна на Дризт да внесат припадналия Уолфгар.

После се втурнаха да помагат на полуръста да построи стена от кал и останалите раници, за да попречат на дъжда да наводни пещерата им.

Внезапно Уолфгар простена и Риджис се втурна към него.

— Жив е! — провикна се той. — А и раните му не изглеждат особено опасни!

— По-жилав е от язовец дето са го притиснали в дупката му! — зарадвано каза джуджето.

Много скоро малката дупка придоби сносен, почти удобен вид и дори Бруенор спря да се оплаква.

— Истинското изпитание на пътя! — повтори Дризт, мъчейки се да повдигне духа на унилия полуръст.

Двамата седяха в калта и се опитваха да прогонят нощта и бурята навън, ала непрестанният грохот на гръмотевиците и плющенето на градушката не им позволяваха да забравят и за миг колко тънка е преградата, която ги делеше от бушуващите стихии.

Вместо отговор, Риджис обърна единия си ботуш и от него се изсипа солидно количество вода.

— Колко мили мислиш, че успяхме да изминем? — изръмжа Бруенор.

— Около десет — отвърна елфът.

— С тази скорост ще ни трябват две седмици, за да стигнем до Несме! — промърмори джуджето и скръсти ръце на гърдите си.

— Бурята ще отмине — опита се да го успокои Дризт, но приятелят му вече не го слушаше.