Р. Салваторе - Пътеки към утрото

Щом стигна до вратата, той я побутна лекичко, открехвайки я едва-едва. Под краката му не зейнаха черни ями, от тавана не полетяха тежки камъни и той се престраши да отвори вратата докрай.

О, да, не можеше да има никакво съмнение — това беше стаята на Бруенор. Върху дървеното писалище, което стоеше до отсрещната стена бяха разхвърляни няколко пергамента, а камарата дрехи, струпани в един от ъглите, бе висока почти колкото варварина. Неоправеното легло бе покрито с направени на топка одеяла и възглавници.

Киерстаад почти не забеляза бъркотията. В мига, в който вратата се отвори, един-единствен предмет прикова цялото му внимание.

Над леглото на Бруенор, закачен на стената, висеше Щитозъб. Бойният чук на Уолфгар.

Останал почти без дъх, младежът прекоси малката стаичка и застана пред великолепното оръжие. Жадният му поглед обходи великолепните руни, вдълбани в искрящата митрилна глава и изобразяващи две еднакви планини, символът на Думатоин, Пазителя на тайните. Когато се взря по-внимателно, Киерстаад успя да различи очертанията на друга руна, скрита под знака на Думатоин. Толкова съвършено пасваше изображението на двете планини отгоре й, че в първия момент варваринът не можа да разбере какво представлява тя. За сметка на това обаче, отлично знаеше легендата за Щитозъб. Скритите руни бяха чукът и наковалнята на Морадин Душековец, най-могъщият джуджешки бог, и двете секири на Клангедон, бога на битките.

Киерстаад остана още дълго така, загледан в прекрасното оръжие, потънал в мисли за легендарния варварин, който го бе носил някога, за Берктгар и за Ревик. Къде ли бе неговото място във всичко това? Ако наистина се стигнеше до открит конфликт между досегашния предводител на варварите от Заселническа твърдина и вожда на Племето на лоса, каква роля щеше да се падне на Киерстаад?

Много по-важна, ако притежаваше Щитозъб, в това младежът бе напълно уверен. Почти несъзнателно, той се протегна и свали бойния чук от стената.

Колко тежък беше! Варваринът го доближи до тялото си, после, впрягайки цялата си сила, го вдигна над главата си.

Оръжието се удари в ниския таван и младежът едва не падна, повлечен от мощния му замах. Когато си възвърна равновесието, той се разсмя на собствената си наивност. Как можеше да очаква да овладее могъщия Щитозъб? Как изобщо му бе хрумнало, че може да тръгне по гигантските стъпки на Уолфгар?

Киерстаад благоговейно обгърна великолепния чук с две ръце. Така можеше да усети силата му и съвършения му баланс, струваше му се, че дори може да почувства присъствието на човека, който го бе владял толкова дълго и толкова добре.

Младият варварин искаше да бъде като Уолфгар, да поведе племето към живота, който той смяташе за правилен. Не бе съгласен с избора на Уолфгар, също както сега не одобряваше този на Берктгар, ала някъде по средата имаше един път, който би дал на събратята му свободата на старите обичаи и добросъседските отношения и съюзничества на новите. С Щитозъб в ръка, чувстваше Киерстаад, той можеше да го стори, можеше да спечели властта над племената и заедно да поемат към един по-добър живот.

Младият варварин тръсна глава и отново се засмя — на себе си и своите дръзки мечти. Та той беше само едно момче-, а Щитозъб не му принадлежеше. Тази мисъл го накара да хвърли боязлив поглед през рамо. Ако Бруенор се появеше на вратата, какъвто си беше избухлив, най-вероятно щеше да го посече на място, без дори да задава въпроси.

Никак не му бе лесно да окачи прекрасното оръжие обратно на стената, още по-трудно му бе да си тръгне от стаята. Ала Киерстаад знаеше, че няма друг избор. С празни ръце, безшумно и предпазливо, той се измъкна от тунелите и веднъж озовал се под открито небе, не спря да тича, докато не стигна до лагера на своето племе, на около пет мили навътре в тундрата.

Жрицата се протегна, колкото можеше. Пухкавите й пръсти обърсаха тежкия сняг и отчаяно задраскаха по скалата. Това бе последната тераса, единственото, което я делеше от върха.

Тя простена и се напрегна до краен предел. Знаеше обаче, че това е свръх силите й, че този път се бе надценила и всеки миг щеше да се сгромоляса в черната бездна, която зееше на стотици метри под нея.

И тогава, най-неочаквано усети, че може да го направи. Пръстите й здраво се заловиха за скалата и тя се издърпа нагоре с новопоявила се сила. Ритна няколко пъти във въздуха и ето че вече се бе изкатерила до върха. До върха на най-високата планина в Царствата!