Р. Салваторе - Пътеки към утрото

Грамадата на Келвин не бе особено висока планина. Ако се намираше край Адбар, родното място на Стъмпет, или пък край Митрил Хол, сигурно изобщо нямаше да я смятат за планина. Тя си беше едно най-обикновено възвишение, което едва надхвърляше триста метра. Ала тук, насред равната тундра, Грамадата на Келвин изглеждаше достатъчно внушително, като същинска планина, а за Стъмпет Рейкингклоу основното предназначение на планините бе предизвикателството, което представляваше покоряването им. Е, да, тя разбираше, че би могла да изчака лятото да напредне повечко — тогава по склоновете почти нямаше да има сняг и катеренето щеше да бъде много по-лесно. Само че жрицата не бе от най-търпеливите. Пък и какво предизвикателство щеше да бъде изкачването без топящия се, хлъзгав сняг?

— Хич и не си помисляй да се срутиш отгоре ми — размаха тя пръст срещу планината. — И да не си посмяла да ме запратиш обратно в подножието!

Гласът й отекна силно и сякаш в отговор долетя глух тътен. Изведнъж Стъмпет усети, че се плъзга назад.

— О, проклятие! — изруга тя и стисна тежката си кирка, оглеждайки се за място, което да използва за опора.

Преди да успее да направи каквото и да било обаче, тя се преметна през глава, но за щастие успя да запази достатъчно самообладание, за да избегне един стърчащ камък, а след това да забие кирката дълбоко в него. Напрегна всичките си мускули, за да се задържи, докато снегът се свличаше покрай нея, но за щастие лавината бе малка и доста слаба.

Миг по-късно всичко утихна, с изключение на далечното ехо, което огласяше планината. Сега вече жрицата можеше да се измъкне от грамадната снежна топка, в която тя и скалата се бяха превърнали.

Изведнъж погледът й бе привлечен от чудновато парче лед, което лежеше недалече от нея, на оголената от лавината земя. Твърде заета да се отърсва от полепналия по тялото й сняг (не искаше той да се разтопи върху нея и да я измокри още повече — и без това дрехите й вече бяха вир-вода), в началото Стъмпет не му обърна особено внимание.

Ала странният къс непрекъснато привличаше погледа й. В него нямаше нищо необичайно, просто парче лед с малко по-особена форма, но някъде дълбоко в себе си опитната жрица усещаше, че тук се крие нещо повече, отколкото личеше на пръв поглед.

В началото тя се опита да прогони необяснимия порив, който усещаше в гърдите си, и да продължи напред.

Само че кристалът, насочил цялата си мощ към подсъзнанието й, упорито я зовеше и я мамеше да го вземе.

Преди да разбере какво прави, Стъмпет вече го държеше в ръка. Със сигурност не беше лед, осъзна веднага тя, усетила топлината му, приятна и някак странно успокояваща. Вдигна го към светлината, за да го разгледа по-добре. На външен вид изглеждаше досущ като ледена висулка, четвъртита и дълга около трийсетина сантиметра. Стъмпет се замисли, после си свали ръкавиците.

— Кристал — промърмори тя, когато се убеди, че и на пипане неизвестният предмет не прилича на лед, после затвори очи и се съсредоточи, опитвайки се да почувства истинската му температура.

— Ами да! — прошепна тя след малко. — Моята магия, туй ще да е.

И с няколко заклинателни думи тя развали вълшебството, което бе направила малко по-рано, за да прогони студа.

Кристалът обаче не изстина. Стъмпет го поглади и усети как топлината се разлива по цялото й тяло и стига чак до пръстите на краката й.

Жрицата разтърка наболата си брада и се огледа наоколо, търсейки нещо друго, което би могло да е предизвикало лавината отпреди малко. Мисълта й бе съвършено ясна, ала нищо край нея — обичайната бяло-кафеникава гледка на планината — не й предложи отговор на неочакваната загадка. Това само още повече засили подозренията й и като вдигна кристала към светлината, тя се взря в играта на слънчевите лъчи в дълбините му.

— Магическа защита срещу студа — реши тя най-сетне. — Някой търговец те е донесъл, когат’ е идвал в Долината. Кой знае, сигурно е търсил скрито съкровище тъдява, или просто е искал да се полюбува на гледката и си е мислил, че ще го опазиш. И ти си го опазил… поне от студа, ама не и от лавината, дето го е затрупала!

Така трябва да е станало, убедена бе Стъмпет, доволна, че си е намерила толкова полезна вещ в тази пустош. Погледът й се насочи към Гръбнака на света, чиито вечно заснежени върхове се белееха през сивата пелена на мъглата. Изведнъж започна да си представя всички места, на които кристалният отломък можеше да я отведе. Нима имаше планина, която да й се опре, когато имаше подобна подкрепа? Нищо не можеше да, й попречи да ги покори всичките с едно-единствено пътешествие и да се превърне в легенда сред джуджетата!