Р. Салваторе - Пътеки към утрото

— Сигурни ли сте? — попита той.

— Напълно — кимна скиталецът. — За първи път го видях в Долината на мразовития вятър, в една планина отвъд Гръбнака на света, наречена Грамадата на Келвин. Беше откликнал на повика на един магьосник, сдобил се с Креншинибон, могъщо оръдие на злото.

— И къде се намира сега този Креншинибон? — лицето на Кадърли изведнъж придоби загрижено изражение — и преди си бе имал вземане-даване с подобни творения на злото, веднъж дори бе изложил на опасност живота си, както и този на скъпите си същества, за да унищожи един такъв предмет.

— Погребан — отвърна Кати-Бри. — Затрупан под планина от сняг и камъни, които се срутиха отгоре му при една лавина в Грамадата на Келвин.

Докато казваше всичко това, Кати-Бри гледаше повече към Дризт, отколкото към Кадърли, сякаш бе започнала да се съмнява доколко основателни са подозренията им.

— Креншинибон има собствена воля — напомни й скиталецът. — И никога няма да се примири с подобна самота. Ако Ерту се завърне в Материалната равнина, несъмнено ще отиде в Долината на мразовития вятър да го търси и окаже ли се достатъчно наблизо, Креншинибон ще направи всичко възможно да привлече вниманието му.

Кадърли също смяташе така:

— Трябва да унищожите този отломък — намеси се той толкова решително, че двамата приятели се стреснаха. — Това е от първостепенно значение.

Дризт не бе съвсем сигурен дали наистина това е най-важната задача сега, когато баща му бе пленник на балора, ала не можеше да не се съгласи, че светът би бил по-добро място без зло като Креншинибон.

— А как може да бъде унищожен един толкова могъщ предмет? — осмели се да попита той.

— Не знам — отвърна свещеникът. — Винаги е различно. Преди няколко години, когато бях още млад, Денеир изиска от мен да премахна Геаруфу, могъщо и зло творение. Тогава ми се наложи да потърся… да изкопча съдействие от един червен дракон.

— Преди няколко години, когато бях млад… — повтори Кати-Бри тихичко, без никой да я чуе.

— А сега аз ще поискам от вас да откриете и унищожите този кристален отломък, който наричате Креншинибон — продължи Кадърли.

— Колко дракони смяташ, че познаваме? — сухо подхвърли младата жена.

В действителност, Дризт знаеше къде може да открие жив червен дракон, ала предпочете да си замълчи, с надеждата, че свещеникът може да предложи друго решение — нямаше никакво желание отново да се среща с Хефест.

— Когато на заплахата на Ерту бъде сложен край, а отломъкът е във ваши ръце, донесете ми го — предложи Кадърли, — и тогава, с помощта на Денеир, ще открием как можем да го унищожим.

— Нищо работа! — Кати-Бри дори не се опита да прикрие сарказма в гласа си.

— Не бих казал — спокойно рече свещеникът. — Ала вярата ми е силна. Или предпочиташ да бях използвал „ако“, вместо „когато“?

Младата жена се видя принудена да отстъпи.

Кадърли се усмихна широко и сложи ръка на рамото й. Кати-Бри, която истински го харесваше, не се отдръпна от прегръдката му. У него нямаше нищо, което да я кара да се чувства неловко, с изключение може би на почти нехайния начин, по който говореше за могъщи врагове като Ерту и Креншинибон. Ето това се казваше увереност!

— Няма как да извадим отломъка изпод снега и скалите — рече тя на Дризт.

— О, той сам ще намери начин да се измъкне оттам — увери я Кадърли. — Ако вече не го е сторил.

— Ако не е — намеси се и скиталецът — Ерту със сигурност ще му помогне.

— Значи трябва просто да се върнем в Долината и да чакаме? — изсумтя Кати-Бри, която сякаш едва сега проумя с колко сериозна задача се нагърбват. — Да отидем там и да дебнем? И колко века смяташ, че може да продължи това?

Подобна перспектива не се нравеше и на Дризт, ала той разбираше, че няма друг избор… не и когато по всичко личеше, че Ерту отново е свободен. А и мисълта, че пак ще види баща си, бе достатъчна, за да го накара да остане там столетия наред.

— Ще посрещнем всичко, което съдбата ни изпрати — опита се да й вдъхне кураж той. — Предстои ни дълъг път и навярно още по-дълго чакане след това.

— В Лускан има храм на Денеир — обади се Кадърли. — Това е близо до Долината на мразовития вятър, нали?

— Най-близкият град на юг от Гръбнака на света — потвърди скиталецът.

— Мога да ви отведа в него. Тримата заедно можем да използваме вятъра, за да стигнем там.

Дризт се замисли над предложението на Кадърли. Беше разгарът на лятото, а по това време през Лускан минаваха немалко търговски кервани, тръгнали към Десетте града, за да се сдобият с ценните сувенири, които се правеха там от костите на въдещата се в езерата пъстърва. Ако наистина успееха да се доберат до Лускан достатъчно бързо, надали щяха да срещнат особени трудности в намирането на керван, който да ги отведе в Долината.