Р. Салваторе - Пътеки към утрото

В този момент обаче елфът се сети за една трудност, за която не бе помислил досега.

— Ами приятелите ни? — попита той.

Кадърли и Кати-Бри се спогледаха — във вълнението си почти бяха забравили капитан Дюдермонт и закъсалия „Морски дух“.

— Не мога да пренеса толкова много хора — поклати глава той. — И със сигурност не мога да преместя цял кораб.

Дризт се замисли над думите му.

— Но ние не можем да си позволим и най-малкото забавяне — рече той на младата жена.

— Мен ако питаш — саркастично отвърна тя, — не виждам защо на Дюдермонт да не му хареса тук — няма много пирати, а вдигне ли всички платна — и ето ти го навлязъл цяла миля в проклетата гора!

Скиталецът не знаеше какво да каже.

— Да идем да говорим с него — рече той. — Може би ще успеем да доведем Харкъл обратно. В крайна сметка именно заради него „Морски дух“ е в Импреското езеро, така че нека той се погрижи да ни измъкне оттук!

Кати-Бри промърмори нещо, което Дризт не можа да чуе, но понеже прекрасно знаеше мнението й за магьосника, лесно се досети какво може да е то.

Тримата откриха Дюдермонт, Уейлан и Дънкин да седят край портите на храма заедно с Айвън и Пикел. Капитанът им съобщи за завръщането на Робилард и плана да извадят шхуната от езерото, което ги изпълни с искрено облекчение.

Дризт и Кати-Бри се спогледаха и Дюдермонт, който ги познаваше достатъчно добре, веднага се досети какво става.

— Напускате ни — изрече го той вместо тях. — Не можете да чакате, докато Робилард успее да ни върне обратно в открито море.

— Кадърли ще ни помогне да стигнем до Лускан — обясни Дризт. — А оттам до Десетте града са по-малко от три седмици.

Нещо неприятно се промъкна в този миг във веселия разговор. Дори Пикел, който едва ли разбираше за какво става въпрос, изглеждаше нещастен:

— О-о-о! — натъжено проточи той.

Дюдермонт се помъчи да намери някакво друго решение, ала бързо осъзна, че раздялата е неизбежна. Неговото място бе на „Морски дух“, а като се вземеше предвид колко много е заложено на карта, Дризт и Кати-Бри също нямаха друг избор, освен да последват думите на сляпата вещица. Още повече, че наблюдателният капитан не бе пропуснал да забележи лицата на двамата си приятели, когато Айвън им съобщи, че Бруенор е напуснал Митрил Хол. Дризт възнамеряваше да отиде в Десетте града, в Долината на мразовития вятър, а Бруенор почти сигурно се бе върнал там.

— Може би, ако успеем да се доберем до Саблен бряг, преди да е дошла зимата, ще поемем на север, към Морето на неспирния лед — рече Дюдермонт — това бе неговият начин да се сбогува с приятелите си. — Иска ми се да посетя тази Долина, за която съм чувал толкова много.

— Моят дом — отвърна Дризт.

Кати-Бри само кимна — никога не бе обичала сбогуванията, а този разговор си беше точно това.

Време бе да се отправят към дома.

Стъмпет Рейкингклоу се катереше по склона на планината, пробивайки си път през тежкия сняг. Знаеше, че трябва много да внимава, тъй като зимата си отиваше от Долината, а Грамадата на Келвин съвсем не бе толкова висока и затрупалите я снегове може би вече се топяха. Влагата бе започнала да се процежда през дебелите й кожени ботуши, а на няколко пъти до ушите й достигна издайническият тътен на омекналия сняг.

Тя обаче упорито продължаваше нагоре, приятно развълнувана от заплашващата я опасност. Всеки момент от върха можеше да се спусне страховита лавина (често явление за Грамадата на Келвин, тъй като тук пролетта идваше бързо). Затова сега Стъмпет вървеше напред, чувствайки се като истинска авантюристка, крачеща там, където никой досега не се бе осмелил да отиде. Или поне така си мислеше. Всъщност, Стъмпет не знаеше почти нищо за историята на, тези земи, тъй като бе дошла в Митрил Хол заедно с капитан Дагна и хилядите войни, пристигнали от Адбарската цитадела, и, прекалено погълната от работата в мините, не бе обръщала особено внимание на историите, които джуджетата от рода Боен чук разказваха за Долината на мразовития вятър.

И със сигурност не бе чувала за най-прочутата лавина, свличала се някога от тези склонове. Никой не й бе казал как Дризт и Акар Кесел се бяха изправили един срещу друг именно тук, в Грамадата на Келвин, и как огромна снежна маса се бе срутила отгоре им, погребвайки Кесел под стотици тонове лед, камъни и пръст.

Най-сетне Стъмпет спря и извади бучка мазнина от кесийката, която висеше на кръста й, после изрече кратко заклинание и допря бучицата до присвитите си устни. Тази магия щеше да я предпази от студа, защото макар долу лятото да идваше с бързи крачки, тук горе вятърът все още хапеше лошо, а и тя се бе поизмокрила. Едва бе свършила, когато чу нов тътен и вдигна поглед към върха на планината, от който я деляха повече от шейсет метра. За първи път жрицата се запита дали ще успее да се добере дотам.