Р. Салваторе - Пътеки към утрото

Без да губи нито секунда, Креншинибон, надареният със собствена, невероятно отровна воля, отломък, вече се бе заел за работа и обещаваше на Стъмпет изпълнение на най-съкровените й желания. Могъщият предмет добре разбираше къде е попаднал — в ръцете на едно джудже, при това не какво да е, а жрица. Това никак не го радваше, защото джуджетата бяха корава раса, упорита и устойчива на магии. Въпреки това кристалният отломък бе доволен, че се е измъкнал от снега и вече не е погребан в безлюдната планина.

Креншинибон се бе завърнал в царството на живите същества, там, където отново можеше да сее хаос и страдание.

Промъкваше се из тунелите бавно и много предпазливо, използвайки ритмичните удари на джуджешките чукове, за да отмерва крачките си. Тесните коридори не бяха особено приятни за човек, свикнал небосводът да му бъде таван — високият варварин честичко трябваше да лази на колене, за да мине под някои от по-ниските сводове.

Изведнъж чу стъпки и се долепи до стената. Не беше въоръжен, ала предполагаше, че няма да срещне особено топъл прием сред джуджетата, не и след неприятната среща между Бруенор и Берктгар. Наистина, Ревик, неговият баща, се бе държал много по-добре от Берктгар и искрено бе приветствал Бруенор със завръщането му в Долината, ала дори и между двамата отколешни познайници се бе усетило напрежение. Берктгар и неговите поддръжници оказваха силен натиск върху Ревик, настоявайки за завръщане към старите обичаи на техния народ, когато на всеки, който не принадлежеше към племето, се гледаше с крайно недоверие. А Ревик бе достатъчно мъдър, за да разбира, че противопостави ли се прекалено остро на младия варварин по този въпрос, може напълно да изгуби влиянието си.

Киерстаад също виждаше какво става, но още не бе съвсем сигурен какво да мисли. И той като баща си (комуто бе предан и когото напълно подкрепяше), смяташе, че трябва да бъдат приятели с джуджетата, ала в същото време намираше аргументите на Берктгар за много убедителни. Отколешният им начин на живот — ловът в тундрата, молитвите, отправяни към духа на животните, които успяваха да уловят — всичко това му се струваше ново и някак пречистващо, когато го сравнеше с последните няколко години, през които трябваше да си има вземане-даване с жалки търговци или да се бие с елфи на мрака.

Джуджетата, които приближаваха, свиха в другата посока, без да забележат притаения варварин и той си отдъхна с облекчение. Почака за миг, докато си поеме дъх и се успокои, после се опита да си припомни откъде вече бе минал и къде би трябвало да се намират кралските покои. Този ден из мините бе сравнително пусто, тъй като повечето джуджета бяха отишли в Брин Шандер, за да приберат припасите, които Бруенор бе купил оттам. Онези, които бяха останали, бяха слезли в дълбоките тунели и ентусиазирано обработваха нови и нови рудни жили.

Киерстаад не срещна никой друг по пътя си, въпреки че нерядко се връщаше назад или пък се въртеше в кръг. Най-сетне се озова в малък коридор с по две врати вляво и вдясно и още една в самия му край. Първата стая, в която надникна, изобщо не изглеждаше да е обитавана от джудже — меките килими по пода, леглото с няколко дюшека и още толкова пухени юргани не оставяха никакво съмнение кой живее тук.

— Риджис! — тихичко се засмя младежът.

Полуръстът олицетворяваше всичко, което варварите презираха — той бе мързелив и закръглен, страшно обичаше да си похапва и, най-вече, беше изпечен хитрец. При все това Киерстаад (пък и повечето му събратя) неизменно грейваше в широка усмивка, колчем Риджис се появеше в Заселническа твърдина. Младежът не познаваше други полуръстове, ала ако всички бяха като „Къркорегция корем“ (както мнозина го наричаха), то Киерстаад със сигурност би искал да се срещне и с други от неговата раса. Той внимателно затвори вратата, хвърляйки един последен развеселен поглед към отрупаното с цяла камара завивки легло — Риджис винаги бе твърдял, че е в състояние да си спретне истински удобно гнезденце, където и да се намира.

И още как!

И двете стаи от отсрещната страна бяха необитавани, като във всяка имаше само по едно легло, много по-подходящо за човек, отколкото за джудже. Киерстаад лесно се досети за кого са предназначени — за никого не бе тайна, че Бруенор се надява някой ден Дризт и Кати-Бри да се завърнат при него.

Стаята в края на коридора, предположи младежът, най-вероятно бе нещо като приемна, което означаваше, че кралските покои могат да бъдат само зад една врата. Много предпазливо и бавно, той пристъпи напред, като всеки момент очакваше да се задейства някой скрит капан.