Р. Салваторе - Пътеки към утрото

По-късно, когато имах време да мисля за онзи миг, аз се опитвах да разбера защо не бях изпитал нищо. Защо ли, чудех се, не бях почувствал нищо при вида на града, в който бях прекарал първите три десетилетия от живота си?

Едва когато оставих Гръбнака на света зад гърба си и се озовах в Долината на мразовития вятър, едва тогава разбрах отговора. Мензоберанзан бе просто една от спирките по пътя ми и нищо повече. Сляпата вещица се оказа права — Долината на мразовития вятър бе първият дом, който бях познал. Всички места, през които бях минал преди това, всичко, което бях преживял, докато стигна до тази негостоприемна, неспирно брулена от ветровете земя — от Мензоберанзан, през Блингденстоун, Повърхността и дори вълшебната горичка на слепия ми учител, Монтолио ДеБруши — всички те бяха просто спирки по пътя ми.

Осъзнах всичко това, когато за първи път от десет години видях Долината да се разстила пред мен и почувствах милувката на хладния вятър върху лицето си.

Дом — колко сложна дума е това. Тя има различно значение за всеки от нас. За мен домът е не толкова място, колкото чувство, топлото и уютно усещане за сигурност. У дома няма нужда да се извинявам за всяка своя постъпка, нито за цвета на кожата си у дома ме приемат такъв, какъвто съм. Домът е място едновременно лично и споделено — то ни дава чувство за принадлежност, ала тази приобщеност се дължи единствено на приятелите край нас.

За разлика от деня, когато се върнах в Мензоберанзан, в мига, в който отново зърнах Долината, ме връхлетяха безброй спомени. Колко пъти, приседнал на някое възвишение в Грамадата на Келвин, бях съзерцавал звездите, или пък огньовете на странстващите варвари! Спомних си как заедно с Бруенор се изправяхме срещу свирепите снежни хора от тундрата спомних си вкиснатото изражение на джуджето, когато веднъж облиза секирата си и с погнуса установи, че мозъкът на снежните хора не става за ядене. Спомних си и деня, в който за първи път срещнах Кати-Бри, младата жена, която и сега бе до мен. Тогава тя бе още момиче, красиво и готово да види доброто у другия и да му повярва необуздана, ала в същото време чувствителна.

Спомних си толкова много неща, че макар мисията, довела ме тук, да не бе по-маловажна от онази, която ме накара да ида в Мензоберанзан, аз изобщо не мислех за нея.

В този миг тя просто нямаше значение. Единственото, което ме интересуваше, бе, че отново съм си у дома.

Дризт и Кати-Бри придружиха Дюдермонт, Уейлан и Дънкин до Карадуун, за да се сбогуват с моряците, които през последните пет години бяха не само техни неразделни спътници, но и истински приятели. Скиталецът бързаше и не искаше да отлага завръщането в Долината повече, отколкото бе необходимо, ала това малко отклонение бе важно и за него, и за Кати-Бри. Сбогуването бе топло и прочувствено, с обещания да се видят отново, веднага щом могат.

Двамата приятели (Дризт повика Гуенивар по-късно) вечеряха заедно с Дюдермонт и Робилард. Магьосникът, по-оживен и дружелюбен откогато и да било, дори обеща да използва заклинание, за да им спести ходенето до храма.

— Какво? — не разбра той, когато видя приятелите си да се споглеждат с многозначителни усмивки.

И тримата очевидно си мислеха едно и също — Робилард наистина се бе променил през последните няколко седмици, особено след битката на каеруичкия бряг. Благотворното влияние на Харкъл си бе казало думата.

— Какво? — настоя магьосникът отново, този път по-рязко.

Дюдермонт се разсмя и вдигна чаша:

— За Харкъл Харпъл — тържествено обяви той. — И за доброто, което остави след себе си!

Робилард изсумтя и се накани да им припомни, че именно „благодарение“ на Харкъл се намират в езеро, на стотици мили от Саблен бряг. После обаче видя лукавите им усмивки и се досети, че капитанът всъщност говори за него.

Първата му мисъл бе да се разсърди, дори да се отметне от обещанието да върне Дризт и Кати-Бри в катедралата. Ала тогава осъзна, че те всъщност са прави и се присъедини към тоста. Не каза нищо, но си помисли, че би било хубаво да отскочи до прословутото Бръшляново имение и да посети ексцентричния си приятел.

За Дризт, Кати-Бри и Дюдермонт сбогуването бе наистина тежко. Размениха си сърдечни прегръдки и обещания да се видят пак, макар дълбоко в себе си и тримата да знаеха колко опасен е пътят пред елфа и младата жена. Напълно възможно бе никой от тях да не напусне жив Долината на мразовития вятър.