Коравата жрица се изправи гордо и се огледа наоколо, към света, който бе покорила. В този миг забеляза тълпите — стотици хиляди джуджета, нейните поданици, изпълваха долините и равнините в краката й. Те всички надаваха възторжени викове и й се покланяха възхитено.
Стъмпет се събуди обляна в пот. Трябваха й няколко минути, за да осъзнае къде се намира — в собствената си стаичка в мините в Долината. Усмихна се при спомена за яркия сън, който й се бе явил — колко прекрасно се бе почувствала при онзи последен напън, който я бе извел на върха. Усмивката й обаче бързо се стопи, когато се сети за онова, което й се яви след това — тълпите ликуващи джуджета.
— Защо пък ще сънувам подобни глупости? — учуди се Стъмпет на глас.
Та тя никога не се бе катерила за слава — правеше го единствено заради личното удовлетворение, което покоряването на планините й даваше. Никога не се бе интересувала какво мислят другите за катераческите й подвизи и всъщност много рядко разказваше, комуто и да било къде отива и дали поредната й експедиция е била успешна или не.
Жрицата изтри мокрото си чело и отново си легна, мъчейки се да прогони съня от мислите си. Сън или кошмар, неволно се запита тя. Нима се заблуждаваше за причините, които я караха да се катери? Наистина ли го правеше заради удовлетворението, което то й даваше, заради чувството на превъзходство, което я обземаше, щом покореше някоя планина? И дали успехът не я караше да изпитва превъзходство не само над планината, но и над другарите си, над останалите джуджета?
Въпросите напираха в главата на обикновено хладнокръвната и непресторено скромна жрица и не й даваха покой. Тя искрено се надяваше, че подобни желания са й чужди и всичко е било само един нелеп сън. Убедена бе, че се познава достатъчно добре, за да е сигурна — не бе способна на такова дребнаво тщеславие. Въпреки това Стъмпет още дълго се въртя неспокойно, преди най-сетне да заспи.
* * *
През тази нощ Стъмпет не сънува повече. Креншинибон, заключен в малко ковчеже край леглото й, бе усетил нейното недоумение и разбра, че занапред трябва да бъде по-внимателен, когато се опитва да й внуши нещо. Не, да покори джуджешката жрица съвсем нямаше да бъде лесна задача. Та той нямаше ни най-малка представа какво би могъл да й предложи, за да отслаби волята й и да я покори на своята!
Без тези изкушения кристалният отломък не можеше да получи власт над Стъмпет, ала в същото време знаеше, че всеки по-явен ход от негова страна може да издаде истинската му същност. А последното, което Креншинибон искаше, бе да събуди подозренията на противник, който би могъл да прибегне до помощта на някое добро божество и дори да се добере до тайните, разкриващи как може да бъде унищожен той (Креншинибон)!
Затова той приспа магията си и затвори злостните си мисли дълбоко в кристалната си сърцевина. Дългото му бездействие още не бе свършило, не и докато се намираше в ръцете на Стъмпет Рейкингклоу.
Долината на мразовития вятър
Част четвърта
Прекрасно си спомням деня, в който се завърнах в Мензоберанзан, моя роден град, мястото, където отраснах. Съзрях го — за първи път след толкова много години — от водите на Донигартенското езеро, миг, който ме изпълваше с боязън и в същото време — с любопитство. Не исках да се връщам тук, ала не можех да не се чудя как бих се почувствал, ако някога все пак го сторя. Дали в действителност градът на събратята ми бе толкова ужасен, колкото в спомените ми?
Не мисля, че някога ще забравя мига, в който салът ни заобиколи пещерата и изкусно оформените сталагмити изникнаха пред погледа ми.
Единственото, което изпитах тогава, бе разочарование.
Не ме обзе нито гняв, нито страхопочитание. Не ме заля вълна от носталгия — била тя истинска или въображаема. Това място не бе част от спомените ми — нито от детството ми, нито от прекрасното време, прекарано със Закнафейн.
Единственото, за което мислех в този момент, бе какво ли означават всички тези светлини — необичайна гледка, зад която вероятно се криеше нещо сериозно. Единственото, за което се тревожех, бе важната мисия, довела ме тук — знаех, че нямам нито секунда за губене. Страховете ми, защото аз наистина се боях, също бяха съвсем рационални — не необяснимата, подсъзнателна боязън, кореняща се в детските ми спомени за това място, а съвсем основателното притеснение, че сам влизам в бърлогата на опасен и могъщ враг.
Читать дальше