Р. Салваторе - Пътеки към утрото

— И когато чух думите на вещицата, когато ги осмислих напълно, обзе ме дълбока тъга — завърши скиталецът. — Наистина вярвах, че Закнафейн завинаги се е избавил от Лолт и всичкото онова зло, от което се опитваше да избяга до смъртта си представях си, че най-сетне е бил възнаграден за идеалите, които успя да опази в сърцето си, напук на жестокостта на своите събратя.

Кадърли постави ръка върху рамото му.

— И само като си помисля, че отново е попаднал в ръцете им…

— Още не сме сигурни, че наистина е така — напомни му жрецът. — А и дори да не сме всяка надежда е изгубена. Баща ти има нужда от твоята помощ.

Дризт кимна, а лицето му придоби сурово изражение:

— И помощта на Кати-Бри. Тя също ще присъства, когато призовем Ерту.

Обвитото му от дим туловище едва се побираше в кръга. Държеше огромните си кожести крила прибрани покрай тялото, за да не излезе от невидимата граница, която не можеше да пресича, а грабливите му нокти деряха гладкия под. Гърленото ръмжене, което издаваше, постепенно затихна и като отметна голямата си, грозна глава назад, той избухна в злокобен смях. После изведнъж се успокои и впери леден поглед в Дризт До’Урден.

Дълги години бяха минали от последната им среща, ала скиталецът веднага го позна. Не можеше да сбърка това отвратително лице, наподобяващо смесица между куче и маймуна, и най-вече очите — бездънни, черни ями, понякога разширени от люта ярост и кървавочервени от огъня, който бушуваше в тях, друг път опасно присвити, вещаещи нечувани мъчения на всеки, имал злощастието да се доближи достатъчно. Да, Дризт прекрасно си спомняше Ерту, помнеше и отчаяната им битка в една пещера в Грамадата на Келвин преди толкова много години.

Ятаганът му — онзи, който скиталецът бе открил в леговището на белия дракон — също не бе забравил демона и сега у него отново пламна желанието да изскочи от ножницата и да потъне дълбоко в сърцето на балора. Изработено точно за подобни създания на огъня, оръжието питаеше особено силна, ненавист към демони като Ерту и димящата им плът.

Кати-Бри никога досега не бе виждала подобно чудовище, изтъкано сякаш от най-черна тъма, въплъщение на злото, най-долен от долните. Искаше й се да вдигне Таулмарил и да запрати една от сребро перите си стрели право в грозното му лице, ала в същото време се боеше, че това може да скъса магическите окови на демона, а това бе последното, което искаше.

Ерту продължи да се смее ехидно, после изведнъж замахна към Дризт с ужасяваща бързина. Многоглавият бич изплющя заплашително, ала внезапно спря във въздуха, сякаш бе срещнал невидима стена (което всъщност си беше точно така).

— Не можеш да преминеш магическата бариера, Ерту — спокойно рече Кадърли, който изобщо не изглеждаше стреснат от страховития балор. — Нито ти, нито оръжията ти.

Очите на демона се присвиха злобно и той изгледа свещеника от глава до пети, прекрасно осъзнавайки, че именно той бе дръзнал да го повика. Грозният му смях отново изпълни стаята, високи, нажежени до бяло пламъци изригнаха около огромните му, хищнически крака и обвиха туловището му, скривайки го почти напълно от погледите на Кадърли и останалите. Тримата приятели вдигнаха ръце пред очите си, за да се предпазят от непоносимата горещина. Най-сетне Кати-Бри отскочи назад с предупредителен вик, Дризт също се отдръпна. Жрецът обаче остана на мястото си, уверен, че магическият кръг ще спре огъня. Пот ороси челото му, солени капки се застичаха по лицето му.

— Достатъчно! — заповедническият му глас се извиси над пращенето на пламъците и поде заклинание на език, който Дризт и Кати-Бри не бяха чували.

Когато прозвуча и последната дума (името на демона), Ерту нададе болезнен рев и огнените езици угаснаха.

— Няма да те забравя, старче! — заплашително процеди балорът. — Ще си спомня за теб, когато отново дойда в Равнината, която наричаш свой дом.

— Но, разбира се, — спокойно отвърна Кадърли. — Ще се радвам да ме навестиш — за мен ще е удоволствие да те обрека на ново заточение в калта, където ти е мястото.

Ерту не каза нищо, само изръмжа злобно и насочи цялото си внимание към скиталеца, ненавистния му Дризт До’Урден.

— Държа го в плен, елфе — подразни го той. — При мен, в Бездната.

— Кого? — настоя скиталецът, ала демонът отново избухна в гръмък смях.

— Кого държиш в плен, Ерту? — твърдо попита Кадърли.

— Не съм длъжен да отговарям на ничии въпроси — напомни му балорът. — Той е при мен и единственият начин да го спасите, е като сложите край на изгнанието ми. Ще го доведа тук, в твоята Равнина, Дризт До’Урден — ако искаш да си го получиш, ще трябва да дойдеш и да си го вземеш.