Р. Салваторе - Пътеки към утрото

— Поиска ми точен отговор — сопна се Друзил. — И то само един. А в замяна ми обеща да не ме безпокоиш цяла година.

— Така беше — съгласи се жрецът. — Е, откри ли онова, което ти заръчах?

— Жал ми е за теб, глупави елфе! — процеди дребното създание и отново се втренчи в Дризт. — Съжалявам те и се надсмивам над теб. Безумец! Малко я е грижа Кралицата на паяците за теб, защото вече друг има грижата да те накаже за дързостта ти, някой, който й помогна в Смутните времена.

Дризт откъсна поглед от лицето на грозното същество и се обърна към Кадърли, който стоеше съвършено неподвижен, с обичайното си спокойно, овладяно изражение.

— Жал ми е за всеки, имал неблагоразумието да си навлече гнева на един балор — злобно се изкиска Друзил.

Свещеникът видя, че Дризт, който бездруго се намираше под голямо напрежение, все по-трудно понася ехидното държание на малкия дух и реши да сложи край на всичко това:

— Името! Искам името на този балор!

— Ерту! — излая Друзил. — Запомни го добре, Дризт До’Урден!

В лавандуловите очи на елфа лумна страховит огън и злият дух, неспособен да издържи изпепеляващия им поглед, се обърна към Кадърли:

— Обеща ми една година спокойствие!

— Има много начини да се измери една година — рязко отвърна свещеникът.

— Какво… — изпищя Друзил, ала преди да успее да довърши, свещеникът плесна с ръце и с мощно заклинание отново отвори процеп в тъканта на Равнините, по един от двете страни на злото създание.

Черните пукнатини се събраха, когато Кадърли опря дланите на ръцете си, изви се гъст дим и Друзил изчезна с гръмовен тътен.

Свещеникът побърза да пръсне повече светлина в стаята и мълчаливо се взря в скиталеца, който стоеше с наведена глава, мъчейки се да преглътне потвърждението на мрачните си подозрения.

— Трябваше да го унищожиш — промълви той най-сетне. — Този Друзил.

— Нямаше да е толкова лесно — усмихна се жрецът. — Той е въплъщение на злото, по-скоро тип, отколкото истинско живо същество. Е, да, бих могъл да унищожа материалното му тяло, ала това само би го изпратило обратно в Бездната. Единствено там, в онова място на тресавища и вечни мъгли, мога да погубя Друзил, а изобщо нямам желание да ходя в Бездната.

И като сви рамене, сякаш всичко това нямаше кой знае какво значение, допълни:

— Пък и Друзил не представлява особена заплаха, защото аз го познавам, знам къде да го открия и как да направя жалкия му живот още по-нещастен, ако се наложи.

Вече научихме извън всякакво съмнение, че наистина става въпрос за Ерту — рече Дризт.

— Балор — отвърна Кадърли. — Могъщ враг.

— Враг от Бездната — добави скиталецът. — Място, където и аз нямам никакво желание да ида.

— Имаме нужда от още отговори — напомни му свещеникът. — Отговори, които Друзил не би могъл да ни даде.

— Кой тогава?

— Мисля, че и сам се досещаш — тихо каза Кадърли.

Да, Дризт наистина знаеше за кого говори жрецът, ала идеята доброволно да призове Ерту в Материалната равнина, никак не му се нравеше.

— Кръгът ще го удържи — увери го Кадърли. — А и няма нужда да присъстваш, когато го повикам.

Дризт тръсна глава — не, той щеше да бъде тук, щеше да се изправи срещу онзи, който го ненавиждаше и който държеше в плен негов скъп приятел.

Той въздъхна дълбоко и реши да каже всичко на жреца, на когото вече вярваше с цялата си душа:

— Смятам, че затворникът, за когото говореше вещицата, е баща ми, Закнафейн. Само че не съм съвсем сигурен с какви чувства ме изпълва това.

— Убеден съм, че те боли, дори само като си представиш баща си в лапите на подобно създание — рече Кадърли. — И знам, че мисълта отново да го видиш, те изпълва с радостно вълнение.

— Не е само това — поклати глава Дризт.

— Нима се колебаеш? — попита свещеникът и елфът, хванат неподготвен от директния му въпрос, наклони глава на една страна и го изгледа внимателно. — Да не би вече да си затворил тази страница от живота си, Дризт До’Урден? И сега се боиш отново да я отвориш?

Скиталецът неубедително поклати глава, после въздъхна дълбоко:

— Разочарован съм — призна той най-сетне. — От себе си и от своята себичност. Искам да видя Закнафейн отново, да бъда с него, да се уча от него, да слушам гласа му. Ала в същото време — при тези думи той вдигна поглед към свещеника, който го наблюдаваше с благо, приятелско изражение, — в същото време не мога да забравя деня, в който двамата се срещнахме за последен път.

И той разказа на Кадърли всичко — как матрона Малис, злата му майка, бе съживила трупа на Закнафейн, а след това бе вдъхнала в него духа на мъртвия елф. Превърнат в безмилостен убиец и напълно предан на жестоката Малис, той бе отишъл в Подземния мрак със задачата да открие и погуби Дризт. Ала в решителния миг Закнафейн бе успял да се освободи от господството на злата матрона и — станал отново самия себе си — бе говорил на своя любим син. В тези няколко минути духът му бе възтържествувал над злото и след като увери Дризт, че най-сетне е намерил покой, той унищожи съживеното си тяло, освобождавайки по този начин и себе си, и сина си от властта на Малис До’Урден.