Р. Салваторе - Пътеки към утрото

Харкъл отново прехапа устни и кимна неубедително.

— Кадърли ще повика обитател на Бездната (зло духче или нещо подобно), за да се опита да научи някакво име — обясни младата жена.

— Боя се обаче, че пътят ще ме… — започна Дризт, но не успя да довърши.

— Ще ни — поправи го Кати-Бри толкова твърдо, че той се видя принуден да отстъпи.

— Боя се, че пътят отново ще ни отведе в Мензоберанзан — мрачно въздъхна той.

Очевидно бе, че не иска да се връща в града на своите събратя, ала също толкова очевидно бе, че за да спаси онези, които обича, е готов на всичко, дори и да отиде в онова прокълнато място.

— А защо точно там? — попита Харкъл с почти отчаян глас.

Досещаше се какво се върти в главата на Дризт и разбираше, че заради втория стих на вещицата, там, където се споменаваше духът на Закнафейн, елфът е убеден, че отговорът на загадката се крие в Мензоберанзан. Наистина, в гатанката на вещицата на няколко пъти се намекваше за града на Мрачните, ала имаше една дума, която го караше да вярва, че в крайна сметка не става въпрос за него.

— Нали вече го обсъждахме — отвърна Дризт. — И според нас мрачният път, за който говореше старицата, ще ни отведе именно там.

— Значи вярваш, че баща ти е в плен на някоя от слугините на Лолт?

Елфът кимна й сви рамене, сякаш не бе съвсем сигурен.

— И ти ли мислиш така? — обърна се магьосникът към Кати-Бри.

— Може и така да е — отвърна тя. — А може и да се окаже, че става дума за някоя матрона — майка, както аз предполагам.

— А не бяха ли всички слугини на Лолт жени? — въпросът на Харкъл като че ли нямаше никаква връзка с онова, за което говореха.

— Да — потвърди Кати-Бри, — всичките й приближени слугини са жени. И именно това я прави толкова опасна — добави тя и намигна шеговито, опитвайки се да поразсее напрежението в стаята.

— Както и матроните — продължи магьосникът. — Те също са само жени, нали?

Дризт и Кати-Бри се спогледаха недоумяващо — какво ли бе намислил непредсказуемият Харпъл този път?

Изведнъж магьосникът размаха ръце и скочи от перваза (при което едва не събори скиталеца на земята) с такова изражение сякаш всеки миг щеше да се пръсне.

— Обаче тя каза „той“ — отекна викът му. — Вещицата каза „той“! „Най-зъл измежду злите, нему Лолт го даде“!

И той изсумтя гневно. В този миг нещо просъска и от джоба му се изви струйка сив дим.

— О, богове! — простена той.

Елфът и Кати-Бри се изправиха на крака, по-скоро заради неочакваното откритие, отколкото заради димното „представление“, което се разиграваше пред очите им.

— Кой враг, Дризт? — трескаво попита магьосникът, предусещайки, че времето му е ограничено.

— Нему — повтаряше си младата жена тихичко. — Да не би да е Джарлксъл?

— „Най-зъл измежду злите“ — напомни й Харкъл.

— Значи не е той — отсече скиталецът, който бе убеден, че наемникът съвсем не е толкова зъл, колкото повечето в Мензоберанзан. — Може би Берг’иньон Баенре. Той ме мрази, още откакто учехме заедно в Академията.

— Мисли! Мисли! Мисли! — изкрещя Харкъл, когато от джоба му изригна облак гъст, сив пушек.

— Какво гориш там? — попита Кати-Бри и се опита да го завърти така, че да види какво става.

За нейна изненада и ужас, ръката й премина през тялото му, което внезапно бе станало почти безплътно.

— Сега това не е важно! — сопна се магьосникът. — Мисли, Дризт До’Урден, мисли! Кой е този смъртен враг, който гние в тинята на Бездната и те ненавижда повече от всеки друг? Кой е този звяр, който само ти можеш да освободиш?

Гласът на Харкъл започна да изтънява, сякаш идваше много отдалече, докато тялото му ставаше все по-прозрачно и по-прозрачно.

— Преминах границите на магията — опита се да обясни той на ужасените си приятели. — Затова не мога да остана повече…

Изведнъж гласът му долетя така ясно, сякаш все още бе в стаята с тях:

— Кой е този звяр, Дризт? Кой е този враг?

После магьосникът изчезна напълно, оставяйки елфа и младата жена сами в малката стая, вперили недоумяващи погледи един в друг.

Този последен вик, заглъхващ някъде много далече, се стори на Дризт странно познат, сякаш и преди бе чувал нещо подобно.

— Ерту! — останал без дъх прошепна той и невярващо поклати глава — виждаше логиката в думите на Харкъл, ала в същото време не можеше да повярва, че това е скритият смисъл на стихотворението.

— Ерту — повтори Кати-Бри. — Ами да, той със сигурност те мрази повече от всичко друго на света, а и Лолт най-вероятно го познава, или поне е чувала за него.