Р. Салваторе - Пътеки към утрото

След като ги изслуша, Кадърли потвърди, че е чувал за Каеруич и за сляпата вещица.

— Казват, че говори в гатанки, които невинаги са онова, което изглеждат на пръв поглед — предупреди ги той.

— И ние чухме така — съгласи се Дюдермонт. — Ала приятелите ми не могат току-така да пренебрегнат думите й.

— Ако не ни е излъгала — намеси се Дризт, — значи баща ми, когото изгубих преди години, се намира в лапите на някакво зло същество — слугиня на Лолт, навярно, или пък някоя матрона — майка от Мензоберанзан.

Харкъл прехапа устни. Скиталецът допускаше огромна грешка, ала той не можеше да му я посочи, защото трябваше да се съобразява с ограниченията на Съдбовната мъгла. Наистина, той беше чел казаното от вещицата, дума по дума, поне дузина пъти, докато не го бе запомнил до най-малката подробност, ала това бе поверителна информация и тя бе извън обсега на магията. Съдбовната мъгла със сигурност оказваше влияние върху случващото се, но да използва онова, което тя бе разкрила само на него, означаваше да промени бъдещето. Дали това би довело до катастрофа или до по-добър край на пътя, който приятелите му трябваше да изминат, Харкъл можеше само да гадае.

Кадърли кимна — в думите на елфа имаше логика, ала къде беше неговото място във всичко това?

— Предполагам, че е йоклола — продължи Дризт. — Създание от Бездната.

— И искаш да използвам уменията си, за да се уверим в това — досети се свещеникът. — Може би дори да я повикам тук, за да се споразумеете или да се биете за душата на баща ти?

— Разбирам, че може би искам прекалено много — отвърна Дризт. — Йоклолите са твърде могъщи…

— Много отдавна се научих да не се боя от злото — увери го Кадърли.

— Имаме злато — обади се и Дюдермонт, готов да плати всяка цена… а тя, сигурен бе капитанът, сигурно щеше да е доста висока.

Скиталецът обаче не мислеше така. За краткото време, прекарано в храма, бе успял да прозре в сърцето на Кадърли достатъчно, за да е сигурен, че той няма да приеме нито злато, нито каквото и да е друго заплащане за услугата. И затова простичкият отговор, дошъл миг по-късно от свещеника, изобщо не го изненада:

— И най-голямото усилие си струва, когато трябва да се спаси нечия душа.

— Къде е Дюдермонт? — попита Кати-Бри, когато Харкъл нахълта в малката стаичка, в която тя и Дризт бяха седнали да помислят.

— А, тук някъде беше — разсеяно отвърна магьосникът.

Единствените два стола в стаята бяха сложени срещу голям прозорец, през който се виждаха величествените Снежни планини. Дризт и Кати-Бри се бяха настанили в тях, обърнати наполовина един към друг, наполовина към красивия изглед. Скиталецът се облягаше назад, подпрял крака на перваза. Харкъл ги погледа миг-два, сякаш се чудеше какво прави тук, после решително мина между тях и като даде знак на Дризт да си свали краката, приседна на перваза.

— О, разположи се удобно — сарказмът в гласа на Кати-Бри бе повече от очевиден… поне за елфа, тъй като Харкъл само се усмихна отнесено.

— За стихотворението говорехте, нали? — започна той направо и отчасти беше прав — двамата приятели обсъждаха колкото вестта, че Бруенор е напуснал Митрил Хол, толкова и думите на сляпата вещица. — Разбира се, че за него — отвърна си сам магьосникът. — И именно затова съм тук.

— Да не би да разгада някой от стиховете? — попита елфът, без да храни особени надежди.

Да, той харесваше Харкъл, но отдавна бе разбрал, че не бива да очаква прекалено много от него, защото като всички от харпъловия род, и той бе напълно непредсказуем — понякога (както при битката за Митрил Хол) можеше да бъде много полезен, ала друг път по-скоро пречеше, отколкото помагаше.

Магьосникът усети съмнението на Дризт и изведнъж го изпълни желание да се докаже пред приятелите си, да сподели всичко, което бе научил с помощта на омагьосания дневник, да изрецитира стихотворението дума по дума, точно както вещицата го бе казала. Все пак опасенията какво може да се случи, ако премине границите на магията, надделяха и той успя да се въздържи.

— Според нас е Баенре — обади се Кати-Бри. — Е, всъщност матроната, която е заела престола на дома, разбира се. „Даден от Лолт и от Лолт върнат“, така каза старицата, а на кого другиго би дала подобен дар Кралицата на паяците?

Харкъл кимна, оставяйки Дризт да подхване мисълта на младата жена, макар да виждаше, че са на грешен път.

— Кати-Бри смята, че е някой от дома Баенре, — рече скиталецът, — но вещицата говореше за Бездната и на мен ми се струва по-вероятно да става въпрос за някоя от нежните слугини.