Р. Салваторе - Пътеки към утрото

Дризт разбра, че пред себе си има жена войн, още щом я видя да се приближава към тях — леко, безшумно, с прекрасно отмерени движения. Беше дребничка, с няколко сантиметра по-ниска от Кати-Бри и надали имаше повече от петдесетина килограма, ала всяко мускулче по тялото й бе калено до съвършенство. Бадемовидните й очи бяха поразително красиви, дълбоки и пълни с живот. Гъсти, червеникаворуси къдрици обрамчваха лицето й и, сякаш енергията, която струеше от самото същество на младата жена, се бе предала и на тях, не искаха да стоят мирно и закачливо подскачаха при всяко нейно движение.

Дризт неволно премести поглед от Даника към Кати-Бри — двете несъмнено си приличаха, ако не на външен вид, то поне по дух.

— Позволи ми да ти представя Дризт Дуден — тържествено започна Айвън и си свали шлема. — Това пък е Кати-Бри, дъщеря на Бруенор Бойния чук от Митрил Хол, капитан Дюдермонт от „Морски дух“, кораб от Града на бездънните води, а това… — тук русото джудже млъкна и с интерес се взря в кльощавия магьосник. — Как рече, че се казваш?

— Харпъл Харкъл… Ъ-ъ-ъ, Харкъл Харпъл — заекна вълшебникът, очевидно напълно запленен от лейди Даника. — От Дългата седловина.

Младата жена кимна и поздрави всекиго с добре дошъл. Най-накрая се спря пред скиталеца.

— Дризт До’Урден — уточни той и тя се усмихна.

— Дошли са да говорят с Кадърли — обясни Айвън.

— Иди да го събудиш — помоли Даника, все така държейки десницата на елфа в своята — Сигурна съм, че не би искал да пропусне среща с толкова забележителни гости.

Без да чака подкана, Айвън изскочи през вратата и хукна нанякъде.

— Нима знаете кои сме? — учуди се Кати-Бри.

Даника се вгледа в нея и кимна:

— Славата ви се носи надалече — отвърна тя. — Всички сме чували за Бруенор Бойния чук и битката за възвръщането на Митрил Хол.

— А за войната с Мрачните? — попита Дризт.

Даника отново кимна:

— Отчасти. Но се надявам да научим цялата история, преди да си тръгнете оттук.

— Знаеш ли нещо за заминаването на Бруенор? — не се сдържа Кати-Бри.

— Кадърли може да ви каже повече, но това, което аз съм чувала, е, че Бруенор бил отстъпил трона на някакъв свой предшественик.

— Гандалуг Бойния чук — вметна скиталецът.

— Така казват — продължи Даника. — Ала къде е отишъл Бруенор, заедно с двестате войни, които тръгнали с него, не знам.

Дризт и Кати-Бри се спогледаха — и двамата се досещаха накъде може да се е отправил старият им приятел.

В този момент се появи Айвън, придружен от стар, но изпълнен с енергия мъж, облечен в снежнобяла туника и панталони. Около раменете си бе наметнал светлосиня, копринена пелерина, а на главата си носеше широкопола синя шапка, обточена с червена лента. Върху лентата, точно над челото му, бе закачен медальон от порцелан и злато, във формата на око, над което гореше свещ — свещеният символ на Денеир, бога — покровител на литературата и изкуствата.

Мъжът бе висок около метър и осемдесет и, въпреки възрастта си, имаше силно, мускулесто тяло. Косата му, поне това, което бе останало от нея, бе посребряла от времето и само тук-там се виждаха по-тъмни кафеникави кичури. И четиримата приятели бяха обзети от внезапното усещане, че нещо у него е не на място, някак странно неестествено. Очите, осъзна Дризт изведнъж — поразително сиви и пълни с живот, те не бяха очи на старец, а на млад мъж.

— Аз съм Кадърли — представи се новодошлият и се поклони ниско. — Добре дошли във „Възвисяване на вярата“, дом на Денеир и Огма, както и на всички добри богове. Виждам, че вече сте се запознали с жена ми, лейди Даника?

Кати-Бри изненадано премести поглед от стария Кадърли към Даника, която надали беше много по-възрастна от самата нея и със сигурност нямаше повече от тридесет години.

— А и с близнаците — подсмихна се Айвън, без да сваля развеселен поглед от лицето на Кати-Бри.

Наблюдателни както винаги, Дризт и Дюдермонт лесно се досетиха, че джуджето и друг път е ставало свидетел на подобно объркване у хора, които за първи път срещат необичайната двойка. По всичко личеше, че напредналата възраст на свещеника не се дължи на естествени причини.

— А, да, близнаците — поклати глава Кадърли и при мисълта за буйното му потомство по устните му заигра усмивка.

После, досещайки се за въпроса, който гризеше посетителите му, макар те с нищо да не го показваха (което той не пропусна да оцени), добави небрежно:

— Двадесет и девет. На двадесет и девет години съм.