Р. Салваторе - Пътеки към утрото

Те бъбреха весело, най-вече с Дризт, който им разказваше интересни неща за заобикалящата ги природа — на кои птици принадлежат различните песни, които чуваха, колко сърни са направили леговището от отъпкани иглички, на което се натъкнаха край една борова горичка. От време на време разговорът се насочваше към задачата им, а оттам, неизбежно — и към думите на сляпата вещица. Това поставяше горкия Харкъл в доста неловко положение. Тъй като благодарение на дневника си бе проучил стиховете най-задълбочено, той нямаше как да не забележи, че приятелите му допускат очевидни грешки, които можеха да се окажат от първостепенно значение. Не знаеше обаче, дали трябва да се намеси. Съдбовната мъгла бе по-скоро пасивна магия, която му даваше възможност да спомогне, а след това и да наблюдава най-различни вълнуващи събития. Да вземе активно участие в някое от тях обаче, като позволи на другите да надзърнат в омагьосания дневник или им каже какво има в него, би могло да провали цялото вълшебство.

Разбира се, това не означаваше, че Харкъл не може да използва всички останали заклинания, които знае, за да помогне в битките и със сигурност можеше да се довери на интуицията си, за да посъветва другарите си да използват жрец, вместо магьосник, ала напълно бе възможно една толкова пряка намеса и то с информация, получена с помощта на Съдбовната мъгла, да промени бъдещето, а това бе в разрез със самата същност на неговото творение. То не бе създадено с подобна цел и си имаше своите граници. Е, да, Харкъл всъщност не знаеше точно докъде се простират те, ала ако бе научил нещо през живота си — всички тези четиридесет години, които бе прекарал сред магьосници поне толкова ексцентрични, колкото бе и самият той — бе колко опасни могат да се окажат страничните ефекти от насилването на една магия.

И така, той остави другите трима да обсъждат стиховете, като кимаше от време на време и се съгласяваше с онези тълкувания, които те намираха за най-вероятни. Всячески се стараеше да избягва директни въпроси за това какво мисли той, макар че вялото свиване на рамене и едва промърморените му отговори не останаха незабелязани.

Скоро започнаха да се изкачват, ала не им се наложи да забавят крачка, защото пътеката бе широка и гладка — явно често се използваше. Когато излязоха изпод сенките на поредния склон и се озоваха на равна полянка, ширнала се до ръба на стръмна клисура, четиримата най-сетне разбраха защо.

Дризт До’Урден и Кати-Бри бяха виждали великолепието на Митрил Хол. С помощта на магиите си Харкъл бе посещавал не едно и две забележителни места, като Домовата кула на мистиците в Лускан. Дюдермонт пък бе пребродил моретата от Града на бездънните води чак до далечния Калимпорт. Ала нищо от онова, което бяха срещали досега, не ги бе оставяло така занемели, както гледката, която се разкри пред очите им.

Наричаха го „Възвисяване на вярата“, подобаващо име за внушителния храм — същинска катедрала! — с реещите се във въздуха кули и колони, с огромните прозорци от цветно стъкло и улуците, украсени с майсторски изработени водоливници. Дори най-ниските бордюри на главния покрив се извисяваха на повече от трийсет метра над земята, а три от кулите достигаха почти сто метра.

Наистина, дворът на Баенре бе по-просторен, а магическата същност на Домовата кула в Лускан — много по-явна. Ала във „Възвисяване на вярата“ имаше едно рядко срещано величие, чиято святост изпълваше онези, които го видеха, с тихо благоговение. Храмът беше изграден от сиви и кафеникави камъни, съвсем обикновени на пръв поглед, ала от тях се излъчваше някаква предвечна, земна сила, което придаваше и на тях, и на цялото място, усещане за святост и будеше страхопочитание у всеки, който го зърнеше. Основите му сякаш бяха вкопани дълбоко в недрата на планината, а кулите се извисяваха до самите небеса.

Нежна песен струеше от вътрешността на катедралата, разливаше се във въздуха и отекваше между камъните. На четиримата приятели им трябваха няколко секунди, докато разберат, че това е човешки глас — толкова прекрасен бе храмът, че мелодията сякаш избликваше от същността му.

Земите наоколо също бяха приказно красиви. От двете страни на калдъръмената пътечка, която водеше до тежките порти, бяха надвиснали дървета, а там, където те свършваха, зеленееше тучна морава с грижливо поддържан жив плет и пъстри цветни лехи, червени и розови, алени и бели. Имаше и храсти, оформени така, че да приличат на различни горски животни — кошута и мечка, голям заек и няколко катерички.