Р. Салваторе - Пътеки към утрото

— Ще станат тридесет само след две седмици — подхвърли Айвън. — Обаче никой не би ти дал и ден повече от сто и шест!

— Построяването на катедралата — в сдържания глас на Даника се прокрадна едва доловима горчива нотка. — Кадърли предаде жизнената си енергия на това място — избор, който направи в прослава на своя бог.

Дризт изпитателно се вгледа в лицето й и почувства, че не само жрецът бе направил голяма саможертва — младата жена също бе изгубила много заради неговото решение. Някъде дълбоко в нея бе стаено недоволство, може би дори гняв, ала каквото и да бе чувството, то бе скрито дълбоко под огромната й обич към Кадърли и възхищението от постъпката му.

Не по-малко прозорлива от приятеля си, Кати-Бри лесно се досети какво става в душата на Даника. Тя, която бе изгубила любимия си, със сигурност разбираше как се чувства жената на свещеника, ала в същото време осъзнаваше, че тук съчувствието би било неуместно. Простичките думи на Кадърли и Даника, самото им присъствие и преди всичко великолепието на това свещено място, превръщаха всяко съжаление в обида, която омаловажаваше жертвата на Кадърли, постижението, заради което той бе дал младостта си.

Погледите на двете жени се срещнаха — екзотичните бадемовидни очи на Даника и наситеносините очи на Кати-Бри. „Поне имаш децата на мъжа, когото обичаш“ искаше да каже Кати-Бри, да обясни на Даника каква празнина бе оставил Уолфгар, когато си бе отишъл преди…

… още преди да е живял истински, помисли си младата жена с горчивина.

Даника знаеше историята й и в тези няколко мига, когато погледите им се срещнаха, тя прозря и сякаш сама изпита чувствата, стаени в сърцето на гостенката й.

Следващите два часа осмината (Пикел се присъедини към тях почти веднага, обяснявайки, че децата са легнали да поспят в градината под бдителните погледи на неколцина жреци) прекараха в разговор. Дризт и Кадърли се оказаха сродни души, не само по нрав и мислене, но дори бяха преживели подобни приключения — и двамата се бяха изправяли срещу червен дракон и го бяха надвили и на двамата им се бе наложило да се преборят с миналото си. Още от самото начало си допаднаха като отдавнашни познати. Кати-Бри и Даника също имаха много общо помежду си и макар че двете джуджета изгаряха от желание да чуят нещо повече за Митрил Хол, така и не успяха да се намесят в разговорите им. Най-сетне се отказаха от опитите да научат каквото и да било от елфа и младата жена и вместо това се заприказваха с Харкъл, който също беше ходил в Залите и дори бе взел участие във войната срещу Мрачните. Всъщност, магьосникът се оказа превъзходен разказвач и дори илюстрираше по-интересните моменти с помощта на дребни магийки.

В това време Дюдермонт стоеше малко встрани и се чувстваше странно не на място. Океанът и „Морски дух“ му липсваха, искаше му се пак да е в открито море и да преследва пирати.

Разговорите навярно щяха да продължат чак до вечерта, ако два часа по-късно един свещеник не бе почукал на вратата, за да съобщи на лейди Даника, че децата са се събудили. Тя се накани да отиде при тях заедно с двете джуджета, ала Дризт я спря и повика Гуенивар.

При вида на огромната пантера Айвън едва не си глътна езика! Пикел обаче изпищя щастливо, възхитен от прекрасното животно… въпреки че „прекрасното животно“ можеше да съдере кожата на лицето му с един-единствен удар на тежката си лапа.

— Близнаците ще се радват да си поиграят с нея — обясни скиталецът.

Гуенивар излезе от стаята, следвана плътно от Пикел, който се бе уловил за опашката й, да не би да я изгуби от поглед и да изпусне цялата веселба.

— Не колкото брат ми — отбеляза Айвън, който още не се бе съвзел напълно от шока.

Даника искаше да попита доколко сигурно бе да остави децата си в компанията на страховитата котка, ала бързо се отказа — ако на пантерата не можеше да се има пълно доверие, Дризт никога не би я повикал. Младата жена се усмихна и като се поклони, излезе от стаята заедно с Айвън. Кати-Бри тъкмо се канеше да отиде с нея, когато забеляза лицето на скиталеца — станало внезапно сериозно, почти мрачно, то красноречиво издаваше, че е дошъл моментът да говорят по работа.

— Не сте дошли тук, само за да си разказваме истории за отминали приключения, колкото и интересни да са те — рече Кадърли и се поизправи в стола си, с ръце в скута, готов да чуе най-важния им разказ.

Този път говори Дюдермонт, като от време на време Дризт и Кати-Бри добавяха по нещо, което смятаха за важно, а Харкъл подхвърляше забележки, които като че нямаха абсолютно никаква връзка с разказа.