Р. Салваторе - Пътеки към утрото

— Хей! — възкликна русото джудже и заби късия си, дебел показалец в гърдите на елфа. — Чувал съм за теб. Ти си Дризт Дуден.

— Дризт До’Урден — поправи го скиталецът и се поклони.

— Същият. Знам те кой си. Аз пък съм Айвън, Айвън Широкоплещи, а туй е брат ми Пикел.

— Тъй си е — съгласи се Пикел и го прегърна през рамо.

Айвън погледна към дървото, където ясно личаха следите от брадвата му и добави:

— Съжалявам, задето ти се нахвърлих, ама никога не бях срещал елф на мрака.

— Дошли сте да видите катетър… кадет… проклетия храм ли? — попита Айвън.

— Дойдохме, за да говорим с човек на име Кадърли Бонадюс — отвърна Дюдермонт. — Аз съм капитан Дюдермонт, а корабът ми се нарича „Морски дух“. Идваме от Града на бездънните води.

— Значи трябва да сте преплували немалко суша — подхвърли Айвън.

Дюдермонт, който очакваше подобна забележка, махна с ръка, още преди джуджето да беше започнало.

— Трябва да се видим с Кадърли — повтори той. — Наистина е спешно.

Пикел допря длани, подложи ги под бузата си, затвори очи и звучно изхърка.

— Кадърли си подремва. Малчуганите го изморяват. Вместо туй ще идем при лейди Даника, тя ще ни даде и нещичко за хапване.

И като смигна на Кати-Бри, добави:

— Двамата с брат ми нямаме търпение да понаучим туй-онуй за Митрил Хол. Говори се, че някакъв старец властвал там, откак Бруенор си заминал.

Младата жена се опита да скрие изненадата си, дори кимна, сякаш Айвън не й казваше нищо ново, но погледът, който хвърли на Дризт, издаваше недоумението й. Скиталецът обаче също нямаше отговор. Бруенор си бил тръгнал? Внезапно и двамата бяха обзети от силно желание да си поговорят с двете джуджета. Срещата с Кадърли можеше да почака.

Отвътре храмът бе не по-малко величествен, отколкото отвън. Когато влязоха в главния параклис, в който имаше поне двадесетина души, приятелите изведнъж се почувстваха съвършено сами, откъснати от целия свят и съвсем дребни — толкова голямо бе помещението. И четиримата усетиха как нещо неудържимо притегля погледите им нагоре, покрай внушителните колони, покрай няколко тераси, украсени с изящни статуи, покрай светлината, струяща през витражите, чак до изкусно резбования свод, който се издигаше на повече от тридесет метра над тях.

Когато най-после успя да накара поразените си гости да помръднат, Айвън ги преведе през една странична врата, отвъд която стаите имаха нормални, доста по-малки размери. При все това самата конструкция на катедралата, силата, която се излъчваше от нея и съвършенството, с което бе изпипан и най-малкият детайл, продължаваше да впечатлява приятелите не по-малко от величествения параклис. Нямаше колона или врата, която да не бе богато украсена, а Дризт забеляза една, върху която бяха вдълбани толкова много руни, че той би могъл да ги съзерцава с часове и пак да не разчете всички послания и да не разгадае целия им смисъл.

Айвън почука на една врата, изчака покана да влезе и пристъпи вътре.

— Позволете да ви представя лейди Даника — обяви той и даде знак на четиримата да го последват.

Дюдермонт влезе пръв, ала не бе успял да направи и крачка, когато спря (при което едва не падна), за да не се сблъска с две малки деца — момче и момиче — внезапно изскочили пред него. При вида на непознатите децата също се заковаха на място, а момченцето (със сламеноруса коса и големи, бадемовидни очи) отвори уста и посочи Дризт.

— Моля ви, извинете децата ми — проговори застаналата в другия край на стаята жена.

— Няма нищо — увери я скиталецът и като приклекна, даде знак на малчуганите да се приближат.

Те се спогледаха, сякаш за да си вдъхнат кураж, и предпазливо отидоха при него, а момчето дори се осмели да го докосне.

После поднесе пръст към очите си, като че ли искаше да се увери, че не се е изцапало.

— Няма черно, мамо — рече детето и протегна ръка към нея. — Няма черно.

— Хи-хи-хи! — изкиска се Пикел от вратата.

— Изведи малките немирници оттук — прошепна му Айвън.

Зеленобрадото джудже го послуша и пристъпи в стаята. Щом го забелязаха, двете деца засияха, а когато го видяха да пъха двата си палеца в големите си уши и да размахва останалите си пръсти, те нададоха весели писъци и подгониха „чичо Пикел“ навън.

— Трябва да внимаваш на какво ги учи брат ми — предупреди Айвън лейди Даника.

Тя се разсмя и се изправи, за да посрещне гостите.

— О, убедена съм, че близнаците могат само да спечелят от приятелството на някой като Пикел. И като Айвън — добави тя и джуджето се изчерви като домат.