Р. Салваторе - Пътеки към утрото

Когато зърна градинаря, Кати-Бри трябваше да разтърка очи, за да се убеди, че не й се привижда — това със сигурност бе най-необичайното джудже, което тя, въпреки че сама бе израснала сред джуджета, беше срещала. Тя сбута Дризт и му го посочи, но всъщност нямаше нужда — приятелите й вече се взираха в брадатото същество с нескрит интерес. То също ги забеляза и се завтече към тях с широка усмивка на уста.

Зелената му — зелена! — брада бе разделена на две и преметната над големите уши, където, заедно със също така зелената му коса бе сплетена в дълга плитка, която му стигаше почти до кръста. Тънката му бледозелена дреха нямаше ръкави и се спускаше до коленете, откривайки чифт криви, мускулести и невероятно космати крака с големи стъпала, на които бяха надянати отворени сандали с тънки, кожени каишки.

Джуджето свърна напряко и се озова на пътеката на около десет метра от посетителите си. Изведнъж то се закова на място, пъхна два пръста в устата си, погледна през рамо и изсвири пронизително.

— Какво? — извика някой и само след миг изпод сянката на едно от дърветата край храма се надигна друго джудже.

То имаше много по-нормален вид (поне според представите на Кати-Бри и останалите) — широки, ъгловати рамене, руса брада и обикновени кафяви одежди, а през гърба си бе преметнало тежка секира и шлем, украсен с еленови рога.

— Нали рекох, че ще ти помогна, след кат’ си подремна малко! — ревна новодошлият, но млъкна веднага, щом забеляза четиримата приятели и също се завтече към тях.

Другарят му стигна пръв и, без да каже нищо, се поклони театрално, после взе ръката на Кати-Бри и я поднесе към устните си.

— Хи-хи-хи! — изкиска се то, цялото зачервено и пристъпи към Дюдермонт, след това към Дризт, след това към…

… отново към Дризт, но този път се приведе напред и надникна под спуснатата му качулка.

Скиталецът реши да му спести усилието, отметна качулката си и тръсна глава, така че гъстата му бяла коса се разпиля по раменете. Подобни моменти винаги бяха болезнени, особено когато се срещаше с някого толкова далече от местата, където го познаваха и приемаха.

— Ой! — извика градинарят.

— Смрадливо псе! — изрева русото джудже и се втурна към Дризт колкото го държаха краката, като в същото време откачаше брадвата от гърба си.

Елфът не бе изненадан, а и приятелите му бяха по-скоро смутени, отколкото стреснати.

Зеленобрадото джудже се задоволи само да подскача възбудено нагоре-надолу и да сочи неочаквания посетител, ала другарят му съвсем не бе толкова миролюбив и се нахвърли върху Дризт като разярен бик.

Скиталецът изчака до последния възможен миг, после, използвайки магическите предпазители и отличните си рефлекси, отскочи встрани. Нападателят му се препъна и връхлетя с главата напред право в дървото зад елфа.

Зеленобрадото джудже премести поглед от Дризт към другаря си, после обратно към Дризт, сякаш се чудеше дали и то не трябва да се бие с Мрачния. Бързо се отказа обаче, когато видя стърчащата от дървото секира. Вместо това отиде при своя събрат и силно го потупа по главата.

— Смрадливо псе! — изръмжа русото джудже и вдигна ръка, за да се предпази от доста тежичките пошляпвания на другаря си.

Когато най-сетне успя да измъкне брадвата от дебелия дънер и се обърна към четиримата приятели, то с изненада ги видя да си стоят най-невъзмутимо, без дори да са извадили оръжията си. Единствено младата жена бе свалила Таулмарил от рамото си и сега се целеше в него.

— Ако искахме да те убием, изобщо нямаше да се събудиш от дрямката си под дървото — заяви тя.

— Идвам с добро — намеси се и Дризт, обръщайки се най-вече към зеленобрадото джудже, което изглеждаше по-уравновесено. — Скиталец съм. Създание на гората, също като теб.

— Брат ми е друид — намеси се русото джудже, мъчейки се да звучи самоуверено, макар да се чувстваше доста неловко.

— Ду-дад — съгласи се градинарят.

— Джудже — друид? — учуди се Кати-Бри. — Почти целия си живот съм прекарала сред джуджета, но никога не съм чувала нещо подобно.

Двамата братя я изгледаха с любопитство. В начина, по който непознатата произнасяше думите, като че ли наистина се долавяше нещо джуджешко.

— Че кои ли пък джуджета са били това?

— Казвам се Кати-Бри — отвърна тя и свали Таулмарил. — Осиновена дъщеря на Бруенор Бойния чук, осми крал на Митрил Хол.

Двамата братя зяпнаха от изненада и сведоха глави един към друг (при което, без да искат си удариха челата), после отново вдигнаха поглед към Кати-Бри.