Р. Салваторе - Пътеки към утрото

Ала когато Уолфгар загина, Бруенор отказа да предаде Щитозъб на Берктгар.

Дори след подвизите, които извърши в битката за Стражев дол, Берктгар оставаше в сянката на легендарния, си предшественик и на Киерстаад му се струваше, че сега вождът се опитва да хвърли кал върху името на Уолфгар, да убеди хората си, че той е грешал, че не е бил великият водач, за когото го смятаха всички, а всъщност е предал както народа, така и боговете си. Именно така, кръстосвайки безбрежната тундра, свободни като вятъра, трябваше да живеят истинските варвари.

Киерстаад харесваше суровата прелест на тундрата и бе склонен да се съгласи с Берктгар, че това наистина е най-достойният начин на живот за народа му. Въпреки това, младежът, който от най-ранните си години се възхищаваше на Уолфгар, никак не можеше да приеме опитите на Берктгар да очерни паметта на своя предшественик.

Киерстаад се затича след другарите си, а краката му потъваха в меката, рохкава почва. Дали мълвата бе вярна, зачуди се той. Наистина ли джуджетата се бяха завърнали в Долината и дали крал Бруенор също бе дошъл с тях?

И ако бе тук, възможно ли бе да е взел със себе си Щитозъб, най-могъщия и славен от всички бойни чукове?

При тази мисъл младежът бе обзет от благоговейно вълнение, ала всичко отмина миг по-късно, когато Берктгар отново забеляза елена и ловът продължи с пълна сила.

— Въже! — изрева Бруенор и запрати връвта, която търговецът му бе дал, на пода. — Дебело колкото ръката ми, безмозъчен оркски сине! Как си мислиш, че ще укрепя тунел с тоз’ канап, дето ми го предлагаш!

Стреснатият продавач вдигна връвта и се отдалечи, роптаейки полугласно.

Риджис, който бе дошъл в магазина заедно с приятеля си, се намръщи.

— Какво? — сопна се джуджето и сложи ръце на хълбоците си.

Не бяха много онези, които не особено едрият Бруенор можеше да гледа отвисоко, ала полуръстът бе един от тях.

Той обаче, без ни най-малко да се притеснява от изблиците на джуджето, прокара пръсти през къдравата си, кестенява коса и се изкиска:

— Добре, че хазната ти е пълна — рече той. — Иначе Мабойо щеше да те изхвърли като мръсно куче.

— Ха! — изсумтя Бруенор и като намести еднорогия си шлем, отново се обърна към тезгяха — Той има нужда от нас. Тепърва ще отварям старите мини, а туй значи много злато за него.

— И добре, че е така — промърмори под нос Риджис.

— Внимавай какви ги дрънкаш! — предупреди го Бруенор, макар да не бе успял да чуе точните му думи.

Приятелят му го изгледа, а на лицето му се изписа изумление.

— Какво има пък сега? — учуди се джуджето и се обърна да го погледне.

— Ти ме видя! — ахна Риджис. — Първо, докато си мърморех и сега, когато те погледнах!

Бруенор се накани да каже нещо, ала думите заседнаха в гърлото му. Полуръстът бе застанал от лявата му страна, а при една битка в Митрил Хол Бруенор бе изгубил именно лявото си око. След края на войната между Залите и Мензоберанзан, един от най-могъщите жреци от Града на сребърната луна се бе погрижил за лицето му, което бе обезобразено от дълъг белег, спускащ се от челото, през лявото око, та чак до брадичката му. Раната бе сравнително стара и докато правеше целителните си магии, жрецът бе предупредил краля да не се надява на особен резултат — най-вероятно единственото, което щяха да постигнат, бе да направят белезите по-малко забележими. И наистина, бяха минали няколко месеца, преди дълбоко в орбитата да се появи нова очна ябълка и още няколко — докато тя се развие напълно.

Риджис придърпа приятеля си към себе си и като закри здравото му око с ръка, неочаквано посегна към другото.

Джуджето отскочи назад и улови пръста му.

— Ти виждаш! — тържествуващо възкликна полуръстът.

Бруенор го сграбчи във възторжена прегръдка и дори го повдигна във въздуха. Наистина, зрението най-сетне се бе завърнало и в лявото му око!

Развеселени и заинтригувани, неколцината купувачи, които се намираха в магазина, изгледаха двамата приятели и Бруенор, усетил изведнъж погледите и усмивките им, побърза да пусне Риджис на земята.

Точно в този се момент се появи Мабойо, понесъл топ дебело въже.

— Какво ще кажеш за това? — попита той.

— Все е нещо като за начало — отсече джуджето, което отново си бе възвърнало киселото изражение. — Ще ми трябват още триста метра.

Мабойо го зяпна с отворена уста.

— И то сега! — изрева Бруенор. — Донеси ми проклетото въже или още утре тръгвам към Лускан с достатъчно каруци, че да си набавя стоки за следващите сто години!