Р. Салваторе - Пътеки към утрото

Киерстаад бе видял много струваше му се, че е водил два различни живота, в два различни свята. Сега беше номад, който скоро щеше да навърши осемнадесет лета и за първи път да отиде на лов сам. Ала докато гледаше Грамадата на Келвин и си представяше корабите, кръстосващи Диншиър, Маер Дуалдон далече на запад и Езерото на алените води на юг, младежът нямаше как да не осъзнае колко ограничен бе станал животът му и колко по-широк бе светът — свят, от който го деляха само няколко мили. Струваше му се, че вижда оживените тържища на Брин Шандер, най-големия от Десетте града, накацали около езерата виждаше многоцветните одежди, скъпоценните накити, вълнението, което обземаше всички през пролетта, когато от юг започваха да пристигат кервани с търговци, дошли заради изящните резбовани сувенири, с които се славеше граничното поселище.

А дрехите на Киерстаад бяха от най-обикновено кафеникаво платно — цвета на тундрата, на северните елени, които той и народът му ловуваха, и на шатрите, в които живееха.

При все това, въздишката, която се откъсна от гърдите му, не бе родена от съжаление за изгубеното, а по-скоро от примирение с начина на живот, който водеше сега и по който предците му бяха живели векове наред. Пък и в него се криеше простичка красота, извечна и сурова, която закаляваше не само тялото, но и душата. Въпреки че едва довчера Киерстаад бе още дете, той разсъждаваше като зрял човек. Наследствена черта, така казваха всички — след заминаването на Уолфгар, не друг, а Ревик, бащата на Киерстаад, беше оглавил обединените племена на тундрата. Спокойният и уравновесен Ревик не бе отишъл на война в Митрил Хол, обяснявайки, че е прекалено стар тепърва да променя живота, с който е свикнал. Вместо това той бе останал в Долината заедно с по-голямата част от сънародниците си и се бе погрижил да направи съюза между отделните племена още по-силен, както и да заздрави връзките с хората от Десетте града.

Макар да не го бе изненадало, завръщането на Берктгар, Киерстаад (най-младия от синовете му) и останалите истински го зарадва. Ала наред с радостта, то бе донесло много важни въпроси за бъдещето на варварите и — не на последно място — за това кой ще застане начело на обединените племена.

— Още кръв? — думите извадиха Киерстаад от мислите му и той се обърна към приближаващите се войни, сред които беше и Берктгар.

Младежът кимна и посочи петното, което се червенееше върху кафявата почва. С умел далечен удар, Берктгар беше пронизал един елен, ала не бе успял да убие животното и то бе побягнало. Варварите, които не оставяха никой лов недовършен (особено когато залогът бе северен елен, животното, което им даваше толкова много), се впуснаха в преследване.

Да оставят жив ранен дивеч, за тях бе немислимо, по думите на Берктгар „разхищение, на каквото са способни само хората, които живеят в Десетте града и още по на юг, отвъд Гръбнака на света“.

Берктгар застана до младежа и също се загледа в Грамадата на Келвин.

— Скоро трябва да го заловим — отбеляза той. — Не го ли сторим, джуджетата ще ни го отмъкнат.

Останалите закимаха в знак на съгласие и хайката отново пое напред. Киерстаад, когото думите на вожда бяха накарали да се замисли, поизостана. Откакто бяха напуснали Заселническа твърдина, Берктгар говореше само лошо за джуджетата, същите онези джуджета, които доскоро бяха техни приятели и съюзници, войните на Бруенор, с които се бяха били рамо до рамо в името на една благородна обща цел. Къде бе отишла радостта от победата? Най-яркият му спомен от живота в Заселническа твърдина не бе от жестоката война с Мрачните, а от празненствата след края й, дни на крепка дружба между джуджетата, свиърфнеблите и бойците, които им се бяха притекли на помощ от няколко съседни града.

Как така всичко се бе променило изведнъж? Едва седмица след като си тръгнаха от Заселническа твърдина, варварите вече имаха друга история. Никой не говореше за добрите времена, останали бяха само разкази за трудности и злочестини, за унизителната черна работа, която били принудени да вършат там и която не подхождала на горд, древен народ като техния. Подобни приказки можеха да се чуят през целия път до Долината на мразовития вятър, после с времето постепенно отшумяха.

Ала след като се разнесе мълва, че двеста джуджета са се завърнали в Долината, неприязнените забележки на Берктгар отново зачестиха. За Киерстаад причината бе повече от ясна — начело на завърналите се джуджета стоеше не друг, а самият Бруенор Бойния чук. Малко след края на войната с Мрачните, Бруенор бе отстъпил престола на своя праотец, Гандалуг Бойния чук, завърнал се сред тях след векове на магическо пленничество при елфите на мрака. Дори и в най-добрите времена в отношенията между Бруенор и Берктгар витаеше напрежение. Бруенор, за когото Уолфгар (най-почитаният от варварите войн) бе като роден син, беше изковал за него могъщия Щитозъб, великолепно оръжие, което в ръцете на Уолфгар се бе покрило със слава, по-голяма от славата на което и да било варварско оръжие.