Р. Салваторе - Пътеки към утрото

— Значи сами трябва да открием истината — отсече Дюдермонт и нито Дризт, нито Кати-Бри (и двамата готови да посрещнат всяка опасност без капчица страх) се опитаха да го разубеждават повече. — Нищо чудно и неочакваното пристигане на вашия приятел да се окаже за добро — продължи капитанът. — Още един магьосник, запознат с мистичните изкуства, ще ни бъде много полезен в разплитането на тази загадка.

Дризт и Кати-Бри се спогледаха многозначително — Дюдермонт очевидно не познаваше Харкъл Харпъл!

До края на вечерята повече не говориха за това, а предпочетоха да обсъдят други, по-належащи въпроси, свързани с всекидневната поддръжка на кораба. Дюдермонт искаше да отиде в Минтарн и двамата приятели щяха да го последват.

След като се нахраниха, Дризт и Кати-Бри излязоха да се поразходят по почти празната палуба, под обсипаното с безброй звезди небе.

— Там, в каютата, изпита облекчение от думите на Дюдермонт, нали? — отбеляза младата жена.

Изненадан, Дризт кимна.

— Мислеше си, че нападението на допелгангера е свързано с теб, а не с него или с „Морски дух“ — все така спокойно продължи тя.

И сега скиталецът не каза нищо — за пореден път приятелката му съвършено точно бе усетила какво го притеснява, разчела бе чувствата му, сякаш той бе отворена книга.

— Докога ще се боиш, че всяка опасност идва от дома ти? — попита младата жена и, облегната на перилата, се загледа в тъмните води, осеяни с отраженията на безброй звезди.

— Създал съм си много врагове — отвърна Дризт, докато заставаше до нея.

— И колцина от тях могат да ти навредят, след като веднъж са се изправили срещу теб? — засмя се Кати-Бри.

Скиталецът се присъедини към смеха й — не можеше да не признае, че е права. Този път като че ли наистина не ставаше въпрос за него. От няколко години насам той бе просто един от актьорите във вечната драма на живота. Опасността, която тегнеше над него, откакто бе напуснал родината си, като че ли бе останала в миналото. И сега, докато стоеше под звездния небосвод, с Кати-Бри до себе си, а от Мензоберанзан го деляха толкова години и хиляди мили, Дризт До’Урден най-сетне се чувстваше истински свободен и дори безгрижен. Не се боеше от пътуването до Минтарн, не го плашеше и мисълта за загадъчния остров, който ги очакваше след това, с каквато и страховита слава да бе обвеяно името му. Та кога ли Дризт До’Урден се бе страхувал от опасността! Той сам бе избрал да живее на ръба и ако капитан Дюдермонт беше в беда, ятаганите на скиталеца веднага щяха да му се притекат на помощ.

И нямаше да са сами — Таулмарил и Казид’еа също бяха тук, както и Гуенивар, най-вярната спътница, за която един войн би могъл да мечтае. Не, Дризт не се боеше от нищо, единствено угризенията можеха да превият раменете му. А този път той нямаше вина за случилото се не носеше отговорност за нападението в Града на бездънните води и за курса, по който бе поел „Морски дух“. Той беше просто участник в драмата на Дюдермонт и го правеше по свой избор.

Тази нощ скиталецът и Кати-Бри дълго време гледаха звездите, без да проронят дума, с лица, галени от свежия вятър и пръските солена вода.

Киерстаад коленичи на мекия торф. Според представите на варварите от Долината на мразовития вятър, той не бе особено висок (едва метър и осемдесет), пък и не бе така силен, както повечето от събратята си. Имаше дълга руса коса и очи, лазурни като небето в ясен летен ден, а в усмивката (макар тя рядко да стопляше чертите му) грееше широката му, слънчева душа.

В далечината, насред безбрежната тундра, се белееше заснежен връх. Това бе Грамадата на Келвин, единствената планина в Долината на мразовития вятър, ветровитата земя между Морето на неспирния лед и най-северозападната част на Гръбнака на света. Киерстаад знаеше, че стига да се приближи още малко до планината и ще види мачтите на риболовните кораби, които кръстосваха Диншиър, най-голямото от трите езера в Долината.

Само няколко мили, а два толкова различни свята. Киерстаад беше още момче (едва бе навършил седемнадесет години), ала вече бе видял и научил за Царствата и живота повече, отколкото мнозина старци. Преди години и той, както и мнозина от сънародниците му, беше последвал призива на Уолфгар, напуснал бе Долината на мразовития вятър и бе поел към далечното поселище, наречено Заселническа твърдина. Беше отпразнувал деветия си рожден ден на път, далече от семейството си. Едва единадесетгодишен, се бе изправил срещу гоблини, коболди и елфи на мрака, редом с Берктгар Храбри, предводителя на варварите от Заселническа твърдина. Пак Берктгар бе онзи, който реши, че е дошло време той и хората му да се завърнат в Долината, при отколешните си обичаи.