Р. Салваторе - Пътеки към утрото

Ние сме центърът. Може и да звучи арогантно, ала ние всички, дълбоко в себе си, вярваме, че сме центърът на света и той се върти около нас, за нас и заради нас. Този парадокс е заложен в основата на всяка общност, вечният сблъсък между онова, което отделната личност иска, и онова, което е добро за всички. Нима има някой, който поне веднъж да не се е питал дали целият свят не е просто сън, съществуващ единствено в неговото съзнание?

Не смятам, че подобни мисли са арогантни или себични. Не, това е просто въпрос на гледна точка — колкото и да сме съпричастни с болките и радостите на другите, ние не можем истински да изпитаме онова, което изпитват те, нито да възприемем онова, което се случва около нас, по същия начин, по който го възприема някой друг, та бил той и най-близкият ни приятел.

Не можем… ала трябва да се опитваме. Заради нас самите и заради доброто на всички, трябва да се опитваме. Това е истинският алтруизъм, най-важната и незаменима предпоставка за съществуването на едно общество. И именно тук се крие парадоксът, защото инстинктът ни нашепва да се грижим преди всичко за себе си. Да последваме този порив обаче, означава да поставим собствените си нужди и желания над тези на другите, а това неизбежно прави съществуването на каквато и да било общност невъзможно.

Аз идвам от Мензоберанзан, града на мрачните елфи, града на личния интерес. С очите си съм виждал подобна себичност и пак с очите си съм я виждал да се проваля безславно. Там, където властва личната изгода, обществото е обречено и така онези, които преследват единствено собствената си облага, рано или късно остават с празни ръце, без нищо ценно и значимо.

Защото в крайна сметка единственото, което наистина има смисъл, получаваме от връзката ни е онези, които ни заобикалят. И най-баснословното богатство е нищо в сравнение с неизмеримата благословия на приятелството и любовта.

Ето защо трябва да се борим с тази себичност, да й се противопоставяме, да не позволяваме на безразличието да ни завладее. Убедих се в това от собствен опит, веднага след нападението над капитан Дюдермонт в Града на бездънните води. Първата ми мисъл бе, че аз съм причината за сполетелите ни нещастия изтръпнах от страх, че още един мой приятел е станал жертва на призраците от миналото ми и избора, който направих преди толкова години. Това бе вина, с която не бих могъл да живея. Изведнъж се почувствах стар и невероятно уморен. Когато по-късно научих, че неприятностите ни може би все пак не се дължат на мен, а на старите врагове на Дюдермонт, желанието ми да се боря се завърна.

Защо ли? Та нали опасността, надвиснала над мен, си бе все същата все така застрашени бяха и капитан Дюдермонт, и Кати-Бри, и останалите от „Морски дух“?

Въпреки това облекчението и благодарността ми бяха съвсем истински, макар и да не разбирах какво ги поражда. Сега, когато обръщам поглед назад, вече знам и се гордея с чувствата, които изпитвах тогава. След като видях до какво води неотклонното следване наличния интерес и избягах от света, където то се бе превърнало в господстващ принцип, аз хиляди пъти предпочитах да умра заради миналото на Дюдермонт, отколкото той да пострада заради моето. Готов бях да понеса болка, мъчение, дори смърт. По-добре това, отколкото да видя как някой, когото обичам, страда и умира заради мен. По-добре да изтръгнат сърцето от гърдите ми, отколкото да изгубя душата си, способността да обичам и да съм съпричастен или пък нуждата да принадлежа към нещо по-голямо и по-значимо от собственото си тяло.