Р. Салваторе - Пътеки към утрото

— Не съм свикнал да говоря със сенки — рече Дюдермонт съвършено спокойно, сякаш се намираше сред близки приятели.

— Не си сам — обвинението в гласа на дребния мъж бе повече от очевидно.

— Нито пък ти — напомни му капитанът. — Затова по-добре се покажи и да свършваме с тази работа… каквато и работа да имаш с мен.

Откъм гората долетя ново шумолене, последвано от няколко шепнещи гласа, които настойчиво съветваха другаря си (чието име очевидно бе Дънкин) да отиде да говори с Дюдермонт.

Най-сетне Дънкин събра кураж и пристъпи напред, оглеждайки се във всички посоки. Така, нащрек и много предпазливо, той се приближи до капитана, минавайки точно под Гуенивар, без дори да я забележи, което извика развеселена усмивка на лицето на Дюдермонт. Ала, макар да не усети присъствието на пантерата, Дънкин веднага съзря Кати-Бри — застанала зад едно дърво недалече от Дюдермонт, младата жена дори не се опитваше да се скрие.

Мъчейки се да възвърне увереността и достойнството си, дребничкият мъж застана на няколко крачки от високия капитан и се изпъчи.

— Мястото ти не е тук! — повтори той, като се стараеше гласът да не му изневери.

— Доколкото знам, Минтарн е свободно пристанище — отвърна Дюдермонт. — Да разбирам ли, че е свободно единствено за разбойници?

Дънкин размаха пръст срещу него и се накани да каже нещо, ала думите явно не му достигнаха и от устните му излезе единствено неясно мърморене.

— Досега не бях чувал някой кораб, желаещ да хвърли котва в Минтарн, да е бил върнат — все така хладнокръвно продължи Дюдермонт. — Пък и доколкото забелязах, съвсем не бяхме единствените без знаме и с покрито име.

Дребният мъж нямаше какво да отговори — поне две трети от корабите в пристанището на Минтарн бяха дошли по същия начин.

— Ти си капитан Дюдермонт, а шхуната ти е „Морски дух“ от Града на бездънните води — обвинително рече Дънкин и неспокойно докосна едното си ухо — нервен тик, предположи Дюдермонт.

Вместо отговор, той само сви рамене и кимна.

— Кораб на закона — дребният мъж като че най-сетне се почувства окуражен и дори спря да подръпва ухото си. — Ловец на пирати, без съмнение дошъл тук, за да…

— Защо смяташ, че знаеш какви са намеренията ми? — прекъсна го остро Дюдермонт.

— Намеренията на „Морски дух“ са винаги едни и същи — също толкова рязко отвърна Дънкин. — Вие сте ловци на пирати, а в Минтарн наистина има такива, включително и един кораб, който сте се опитали да потопите преди по-малко от седмица!

Лицето на Дюдермонт помрачня. Мъжът пред него несъмнено беше представител на минтарнската власт, пратеник на самия тиран Тарнхийл Ембуирхан. Тарнхийл се бе постарал владетелите на всички градове по крайбрежието на Саблено море да са наясно, че докато той се разпорежда, Минтарн ще си остане свободно пристанище. Неговият остров не бе място за лични вендети, а бегълците, потърсили убежище тук, можеха да са спокойни, че няма да бъдат преследвани.

— Ако бяхме тръгнали на лов за пирати — спокойно отвърна Дюдермонт, — „Морски дух“ щеше да влезе в пристанището с вдигнат флаг, без да се боим и без да крием името си.

— Значи признаваш кои сте! — обвинението в гласа на Дънкин бе повече от явно.

— Скрихме го единствено, за да не ви създаваме неприятности — обясни капитанът. — Някои от пиратските кораби, които се намират в Минтарн сега, несъмнено биха потърсили разплата и тогава щеше да ни се наложи да ги потопим, а съм повече от сигурен, че господарят ти не би се зарадвал, ако пристанищните му води внезапно се напълнят с развалини. Или ще отречеш, че именно заради това те накара да се свържеш с нас в „Широкия плащ“, а след това те изпрати тук да ме заплашваш?

За втори път от началото на срещата, Дънкин не знаеше какво да каже.

— И кой всъщност си ти? — попита капитанът.

Дребният мъж се поизпъчи, сякаш мисълта за положението, което заемаше, му вдъхна увереност:

— Дънкин Високомачти — гордо обяви той. — Пратеник на лорд Тарнхийл Ембуирхан, тиран на свободното пристанище Минтарн.

Дюдермонт се замисли над очевидно фалшивото име. Почти бе сигурен, че преди много години Дънкин е дошъл в Минтарн като беглец (било то от някой разбойник, било то от закона) и някак си е успял да стане част от охраната на острова. За всекиго бе видно, че дребният мъж не е кой знае какъв пратеник — не го биваше в приказките, пък не беше и особено храбър. Въпреки това Дюдермонт знаеше, че не бива да подценява Тарнхийл — умел боец, благодарение на когото вече дълги години на Минтарн цареше мир. Дънкин не блестеше с някакви особени умения, ала тиранът несъмнено бе имал някаква причина да избере точно него… най-вероятно желанието да покаже на Дюдермонт, че на остров като Минтарн „Морски дух“ не е нищо особено.