Р. Салваторе - Пътеки към утрото

Да, странни са тези чувства, те предизвикват логиката и надделяват над най-дълбоко вкоренените ни инстинкти. Ала погледнати от перспективата на времето и общото благо, тези инстинкти се превръщат в слабост и ние разбираме, че желанията на отделната личност трябва да отстъпят пред нуждите на общността. Едва когато осъзнаем собствените си слабости и ги признаем, само тогава можем да ги надраснем.

Заедно.

Дризт трябваше да положи немалко усилия, за да я забележи. Разположен на четиристотин мили югозападно от Града на бездънните води, остров Минтарн беше покрит с гъста гора, в която Гуенивар, прилепена плътно о един клон на пет-шест метра над земята, съвършено се сливаше с дърветата. Всъщност, тя бе толкова незабележима, че някоя кошута би могла да се спре да попасе под нея, без дори да подозира за надвисналата над главата й гибел.

Днес обаче Гуенивар не бе излязла на лов за кошути. Едва преди два часа „Морски дух“ бе хвърлил котва в пристанището на Минтарн, със спуснато знаме и покрито име. Само че тримачтовата шхуна бе прекалено характерна (всъщност, из тези морета нямаше друг подобен кораб), пък и мнозина от разбойниците, които се намираха на острова сега, по едно или друго време бяха бягали от нея. Ето защо Дризт, Кати-Бри и Дюдермонт бяха забелязани много скоро, след като влязоха в „Широкия плащ“, една от крайбрежните пивници на острова.

И така, сега тримата се намираха в гората, едва на стотина ярда от града, за да се срещнат с човека, който щеше да се свърже с тях.

Докато чакаше търпеливо, Дюдермонт си мислеше колко е щастлив да има толкова верни и силни приятели. С Дризт, Кати-Бри и бдителната Гуенивар наблизо, той не се боеше от никаква засада, та дори всички пирати от Саблен бряг да се надигнеха срещу него! Без тримата си другари Дюдермонт би бил крайно уязвим. Дори присъствието на Робилард — несъмнено могъщия, ала също толкова непредсказуем магьосник — не би го накарало да се почувства така сигурен. Защото тук не ставаше дума единствено за забележителните бойни умения на тримата, а най-вече за искрената им преданост към него. Никой от тях за нищо на света не би го изоставил или предал, независимо колко голяма опасност го грози.

Гуенивар присви уши и изръмжа гърлено — звук, който останалите по-скоро усетиха, отколкото чуха.

Дризт приклекна и внимателно се огледа, после, посочвайки безмълвно на изток и на север, потъна в сенките. Кати-Бри побърза да се скрие зад най-близкото дърво и вдигна Таулмарил, готова за стрелба. Опита се да проследи Дризт, за да разбере откъде ще дойде човекът, когото очакваха, ала скиталецът не се виждаше никъде, сякаш бе изчезнал в мига, в който влезе в гората. Всъщност, оказа се, че няма да има нужда от него, тъй като онези, които идваха, не ги биваше кой знае колко в това да се промъкват незабелязано.

Дюдермонт стоеше на една просека, спокойно скръстил ръце зад гърба си, като само от време на време наместваше лулата си. Той също усети приближаването на неколцина мъже, които заеха позиции между дърветата зад гърба му.

— Мястото ти не е тук! — долетя глас откъм близките сенки.

Онзи, който бе проговорил, беше дребничък мъж с малки, черни очички и големи уши, които стърчаха изпод подстриганата му като с паница кестенява коса. В момента той се намираше на десетина метра от капитана и дори не подозираше, че присъствието му е било забелязано много преди това. Не знаеше също така, че останалите му седмина спътници също не бяха останали незабелязани за Дризт, Кати-Бри и най-вече за Гуенивар, която, невидима като сянка между клоните, бе заела такава позиция, че можеше да достигне четирима от тях за частици от секундата.

Един от мъжете, скрити в гората, зърна Кати-Бри и побърза да я вземе на мушка. Миг по-късно наблизо се разнесе шумолене и някаква тъмна сянка пробяга покрай него. Той извика и отскочи назад, но преди да успее да направи каквото и да било, невидимият нападател изчезна, оставяйки го зашеметен от изненада, ала невредим.

— Брат Кенън? — обади се мъжът, който бе заговорил Дюдермонт, и от няколко места в гората долетя шумолене.

— Добре съм — побърза да го успокои слисаният Кенън, чудейки се какво се бе случило току-що.

След като се увери, че наистина му няма нищо, той най-сетне сведе поглед към лъка си и начаса разбра какво е искала странната, заметната с тъмнозелен плащ, фигура. Тетивата беше срязана.

— Проклятие! — изруга той и напрегнато се взря в шубрака зад себе си.