Р. Салваторе - Пътеки към утрото

— Какво има? — попита Дюдермонт, виждайки изражението на приятеля си.

— Не какво — поправи го Дризт. — А кой.

И се засмя, клатейки невярващо глава.

— Кой е това тогава? — настоя Дюдермонт, мъчейки се да звучи сериозно, въпреки успокоителния, заразителен смях на Дризт.

— Приятел — отвърна елфът и като хвърли бърз поглед на Кати-Бри, поясни: — Харкъл Харпъл от Дългата седловина.

— О, не! — простена Робилард някъде зад тях.

И той, както всеки магьосник в Царствата, беше чувал историите, които се разказваха за Дългата седловина и ексцентричните харпъловци, най-неволно опасните вълшебници, пръквали се някога в Торил.

Минутите минаваха, мъглата постепенно се разсейваше и екипажът на „Морски дух“ започна да се успокоява. Нямаха никаква представа какво се е случило с пиратската каравела, поне докато облакът не се вдигна изцяло и те я забелязаха да потъва в далечината с трескава скорост. За миг Дюдермонт се поколеба дали да не се впусне в преследване, ала се отказа, когато видя превалящото слънце и разстоянието, което ги делеше от каравелата. Вече беше твърде късно — този път противникът им се беше измъкнал.

Магьосникът, Харкъл Харпъл, се намираше само на десетина метра от десния борд на „Морски дух“ и като остави един от моряците на щурвала, капитанът, заедно с Дризт и Робилард, се приближи до перилата. Кати-Бри заслиза от мачтата, за да се присъедини към тях.

Харкъл стоеше все така безучастно, подпрял брадичка с ръка и с поглед вперен натам, където доскоро се намираше пиратският кораб. Тялото му следваше всяко движение на вълните, ту се издигаше нагоре, ту отново се спускаше надолу, докато той несъзнателно потропваше с крак — интересна гледка, тъй като водата се отдръпваше от него и той така и не успяваше да я докосне.

Най-сетне Харкъл се обърна към „Морски дух“.

— Изобщо не помислих за това — рече той на Дризт и останалите, поклащайки глава. — Трябва да съм запратил огненото кълбо прекалено ниско, това ще да е.

— Невероятно! — промърмори Робилард.

— Няма ли да се качиш при нас? — попита Дюдермонт.

Дали заради думите на капитана, или защото изведнъж осъзна, че се намира насред морето, но Харкъл най-после излезе от унеса си.

— А, да! — отвърна. — Идеята никак не е лоша. Радвам се, че ви открих.

И като посочи надолу, добави:

— Дори не знам дали заклинанието ми ще…

Още преди да довърши, страховете му се оправдаха — заклинанието изгуби силата си и той цамбурна във водата.

— Каква изненада! — саркастично подхвърли Кати-Бри, докато се приближаваше до перилата.

Дюдермонт нареди на моряците си да помогнат на Харкъл, после се обърна към приятелите си, а по лицето му се четеше искрено изумление:

— Излязъл е в открито море с толкова несигурно заклинание? — невярващо попита той. — Ами ако не ни беше намерил, нито нас, нито някой приятелски кораб! Нали тогава щеше…

— Той е Харпъл — отвърна Робилард, сякаш това обясняваше всичко.

— Харкъл Харпъл — тонът на Кати-Бри бе по-красноречив и от най-духовитата забележка.

Дюдермонт не каза нищо, само поклати глава, донякъде успокоен от изражението на Дризт, който очевидно искрено се забавляваше.

Увит с дебело одеяло, тъй като дрехите му се сушаха на мачтата, подгизналият Харкъл непрекъснато кихаше, пръскайки всички наоколо си. Той просто не можеше да се удържи, както Дюдермонт се убеди лично, докато се запознаваше с него.

— Нека ти представя Харкъл Харпъл от Дългата седловина — рече Дризт и Харкъл протегна ръка на Дюдермонт, при което одеялото, с което бе загърнат, се изхлузи.

Мършавият магьосник се опита да го улови, ала не успя, и то се свлече на земята.

— Дайте му нещо за хапване — изкиска се застаналата зад него Кати-Бри. — Няма да му се отрази зле да понатрупа малко месце тук-там.

Гъста червенина заля лицето на Харкъл, а Робилард, който бе срещал магьосника и преди, се отдалечи, клатейки глава. По всичко личеше, че се задават вълнуващи времена.

— Какво те води насам? — попита Дризт. — Толкова далече от брега, в открито море?

Харкъл го погледна изненадано, но не отговори веднага.

— Дойдох, защото бях поканен — обясни той най-после.

Сега бе ред на Дризт да вдигне учудено вежди.

— Така си е! — настоя магьосникът. — Ти ме покани.

И като се обърна към Кати-Бри, добави:

— Както и ти!

Младата жена хвърли недоумяващ поглед на Дризт, ала той също нямаше никаква представа за какво говори Харкъл и само разпери объркано ръце.